Сделката на Ринеман

31

Германецът с белия костюм сега бе облечен в маскировъчна дреха като охраната на Ринеман. Шофьорът не бе същият. Беше аржентинец.

Автомобилът също бе различен. Това беше шестместен „Бентли“ с махагоново табло, сива филцова облицовка и завеси на прозорците. Превозно средство, подходящо за високопоставените британски дипломати, но не чак за посланици. Дейвид прие, че това е една подробност за Ринеман.

Шофьорът зави в тъмнината по крайречна магистрала от скрития черен път. Натисна педала за газта докрай и „Бентли“-то се втурна напред.

Германецът до Сполдинг му предложи цигара, Дейвид отказа с поклащане на глава.

— Казахте, че желаете да бъдете откаран до Американското посолство, сеньор! — каза шофьорът, обръщайки леко глава, без да снема очи от оживения път. — Страхувам се, че не мога да направя това. Заповедта на сеньор Ринеман е да ви отведа до апартамента ви в Кордоба. Простете ми. Не можем да се отклоним от указанията — допълни германецът.

— Надявам се, че никога не го правите. Печелим войни по този начин.

— Предизвикателството е неправилно адресирано. На мен ми е напълно безразлично.

— Забравих. Habichtsnest е неутрален — Дейвид завърши разговора, като се намести на седалката, кръстоса крака и се загледа през прозореца. Единствената му мисъл бе да стигне до посолството и до Джиин. Тя бе употребила думата „Тортюгас“.

Отново неуловимият „Тортюгас“!

Как би могла да знае? Възможно ли бе тя да е част от това? Част от нефокусираната картина?

Не!

„Тортюгас“ не заслужаваше това. Джиин бе казала тези думи. Тя го бе молила.

Лесли Хаукууд бе молила също. Лесли бе пропътувала четири хиляди мили да го моли след предизвикателството. Толкова фанатично.

Напусни Буенос Айрес, Дейвид!

Имаше ли връзка?

О, Господи! — помисли той. Имаше ли наистина връзка?

— Senores!

Шофьорът проговори рязко, прекъсвайки мислите на Дейвид. Германецът веднага, инстинктивно се обърна на мястото си и погледна през задния прозорец. Неговият въпрос се състоеше само от две думи.

— Колко време?

— Доста дълго, за да има съмнение. Наблюдавахте ли?

— Не.

— Задминах три автомобила. Без някакъв шаблон. После аз намалих скоростта, в най-дясното платно. Той е с нас. Продължава да се движи.

— Ние сме в района на Хълм Две, нали? — попита германецът.

— Si. Той идва бързо. Това е мощна кола, ще ни настигне на магистралата.

— Насочи се към Colinas Rojas! Завий по следващия път надясно! Който и да е! — заповяда лейтенантът на Ринеман, като извади пистолета от сакото си, докато говореше.

„Бентли“-то се плъзна във внезапния завой, отивайки по диагонал надясно, като изхвърли Дейвид и германеца в лявата част на задната седалка. Аржентинецът подкара с пълна скорост нагоре по хълма, като смени с удар на първа предавка, достигайки максималната скорост за секунди. Имаше леко нанадолнище и равна част преди втория хълм; шофьорът ги използва, за да увеличи максимално скоростта на по-висока предавка. Колата се втурна напред при рязкото подаване на газ, като че ли бе огромен куршум.

Вторият хълм бе по-стръмен, но началната скорост помогна. Те препускаха нагоре. „Шофьорът познава машината си“, помисли Дейвид.

— Има светлини! — извика германецът — Те ни следват!

— Има равни участъци… мисля — каза шофьорът, съсредоточавайки се в пътя — Под района на хълмовете има много странични пътища, ще опитаме да се скрием в един от тях. Може би ще ни подминат.

— Не. — Германецът още надничаше през задния прозорец. Той провери пълнителя на пистолета като го докосна. Доволен го постави на мястото му. След това се обърна от прозореца и се пресегна под седалката „Бентли“-то бръмчеше и се тресеше по височината, по черен селски път, и германецът изруга, както търсеше яростно с ръка между краката си.

Сполдинг чу щракането на метални ключалки. Германецът пъхна пистолета в колана си и протегна свободната си ръка надолу. Извади автоматично оръжие с дебело дуло, което Дейвид разпозна като най- новото и най-мощното фронтово оръжие, създадено от Третия райх. Извитият пълнител, поставен набързо от германеца, поемаше повече от четирийсет 7.35-милиметрови патрона.

Лейтенантът на Ринеман проговори.

— Сложете ремъците. Стегнете ги.

Дейвид ги закопча, хвана кожения ремък на гърба на предната седалка и притисна лявата си ръка към рамката на прозореца. Заговори остро на германеца.

— Не използвай това! Не знаеш кои са те.

Мъжът с пушката погледна бързо Сполдинг.

— Знам отговорностите си. — Протегна ръка към дясната страна на задния прозорец. Там имаше малък метален кръг в подложката от филц. Той сложи показалеца си, дръпна нагоре и го изтегли към себе си, откривайки един външен отвор, широк около десет инча и може би четири висок.

Дейвид погледна лявата част на прозореца. Тук имаше друг кръг, друг отвор.

Колата на Ринеман бе подготвена за критични обстоятелства. Чисти изстрели можеха да бъдат произведени към всеки автомобил, който ги преследва. Видимостта бе добра и имаше минимални неудобства при високи скорости на трудни терени.

— Представете си, че това е американско наблюдение, което ме охранява? — Дейвид викаше, докато германецът коленичи на седалката, готов да промуши оръжието в отвора.

— Не е това.

— Вие не знаете!

— Senores! — извика шофьорът. — Слизаме надолу по хълма, това е много дълъг, широк завой. Спомням си това. Долу има ливади с високи треви. Равно е… пътища. Дръжте се!

„Бентли“-то изведнъж се гмурна, сякаш изскочи от ръба на пропастта. Последва рязко намаляване на скоростта, толкова ненадейно, че германецът с пушката бе изхвърлел назад, неговото тяло остана във въздуха за частица от секундата. Сгромоляса се в подпората на предната седалка с оръжие, вдигнато нагоре, за да не се счупи при падането.

Дейвид не се… не можеше… да се колебае. Грабна автомата с пръсти около спусъка, извивайки го навън, и го издърпа от ръцете на германеца. Лейтенантът на Ринеман бе смаян от действието на Дейвид. Протегна ръка към колана си за пистолета.

„Бентли“-то сега хвърчеше по стръмния наклон с много голяма скорост. Широкият завой, за който спомена аржентинецът, бе достигнат, колата влезе в завоя наклонена, изглежда потвърждаваше една инженерна уникалност — да се движи на две гуми.

Дейвид и германецът притиснаха гърбове на противоположните страни, със стегнати крака и пръсти, впити във филцовия мокет.

— Дай ми автомата! — Германецът насочи пистолет към гърдите на Дейвид. Дейвид държеше автомата под мишница, с пръст на спусъка и с дуло на чудовищното оръжие, насочено към стомаха на германеца.

— Ако стреляш и аз ще стрелям — изкрещя в отговор той. — Аз може и да се измъкна. Ти няма. Ти ще