Сделката на Ринеман

врата, която Дейвид бе виждал някога. Тук също прожектори осветяваха целия район. Имаше фонтан в средата на вътрешния двор и отраженията на светлините отскачаха от струите вода.

Изглеждаше така, сякаш някоя екстравагантна плантаторска къща от довоенния юг беше демонтирана, камък по камък, дъска по дъска, мраморен блок по мраморен блок и изградена отново дълбоко в аржентинската гора.

Една необикновена гледка, която малко плашеше със своята масивна архитектурна концепция. Строителният инженер у Дейвид бе провокиран и смаян в същото време. Изчисляването на материалите ще трябва да е било доста трудно, а начините за изравняването и транспортирането — необикновени.

Цената — невероятна.

Германецът излезе от колата и заобиколи до вратата на Дейвид. Отвори я.

— Ще ви оставим сега. Пътуването бе приятно. Идете до вратата, ще бъдете пропуснат. Auf Wiederschen.

Дейвид излезе и застана на твърдата повърхност пред мраморните стъпала. Зеленият „Пакард“ тръгна надолу по криволичещото нанадолнище.

Сполдинг стоя сам почти минута. Ако бе наблюдаван, а тази мисъл мина през ума му, наблюдателят можеше да мисли, че той бе един удивен посетител, поразен от великолепието пред него. Тази оценка щеше да бъде отчасти точна, неговите мисли бяха насочени преди всичко към детайлите: прозорците, покрива, земите от двете страни.

Входове и изходи бяха неща, които трябваше да се вземат под внимание. Неочакваното никога не трябва да се преценява като невъзможно.

Тръгна нагоре по стълбите и приближи огромната дебела дървена врата. Нямаше чукало, нито звънец, дори не бе и помислял, че ще има.

Обърна се и погледна надолу към залятото със светлина пространство. Нито един човек не се виждаше, нито охрана, нито прислуга. Никой.

Бе тихо. Дори звуковете на гората сякаш бяха притихнали. Само плясъкът на фонтана нарушаваше безмълвието.

Което значеше, разбира се, че имаше невидими очи и нечути прошепвания, насочващи тяхното внимание към него.

Вратата се отвори. Хайнрих Щолц стоеше в рамката.

— Добре дошли в Habichtsnest, хер Сполдинг. В „Бърлогата на ястреба“, подходящо, макар и театрално наречена, нали?

Дейвид влезе. Фоайето, както трябваше да се очаква, бе огромно, мраморното стълбище се издигаше под полилеи от хиляди кристални висулки. Стените бяха покрити със златисти тапети, ренесансови картини бяха закачени под сребърни осветителни тела.

— Не прилича на никое птиче гнездо, което някога съм виждал.

— Истина. Въпреки това мисля, че Habichtsnest губи нещо във вашия превод. Елате с мен, моля. Хер Ринеман е навън, на балкона над реката. Вечерта е приятна.

Те преминаха под гротескния, но въпреки това красив полилей, покрай мраморното стълбище към арка в края на голямото фоайе. Тя водеше до огромна тераса, която бе по дължината на цялата сграда. Там имаше бели, направени от ковано желязо маси, покрити с безупречно чисто стъкло, столове — различна големина — с ярки цветни възглавници. Няколко големи двойни врати можеха да се видят от двете страни на арката; те сигурно водеха до различните части на огромната къща.

Терасата бе оградена с каменна балюстрада, висока до кръста, и имаше статуи и увивни растения върху парапета. Под балкона, в далечината, бяха водите на Рио Луджан. В левия край на терасата имаше малка платформа, затворена с врата. Над нея се виждаха огромни дебели жици. Това бе док за кабелна количка, а жиците явно продължаваха надолу до реката.

Дейвид поглъщаше това великолепие, докато очакваше да види за пръв път Ринеман. Нямаше никой. Той отиде до парапета и видя, че под балкона имаше друга тераса, може би на около двайсет стъпки по- ниско. Голям плувен басейн, комплектуван със състезателни коридори, бе осветен от прожектори под синьо-зелената вода. Допълнителни метални маси със слънчеви чадъри и столове бяха разпръснати около басейна по терасата. И всичко това бе заобиколено от поддържана тревна площ, която от различното отразяване на светлината изглеждаше като най-гъстата, най-красивата зеленина, която Дейвид някога бе виждал. Някак си несъвместими стояха силуетите на пръти и вратички, игрището за крокет бе разположено на равната повърхност.

— Надявам се, че ще дойдете един ден и ще се забавлявате с нашите прости удоволствия, полковник Сполдинг.

Дейвид бе стреснат от странния, спокоен глас. Обърна се. Фигура на мъж стоеше в сенките покрай арката на огромното фоайе.

Ерих Ринеман го бе наблюдавал, разбира се.

Ринеман излезе от тъмната площ. Той бе средно висок мъж с посивяваща права коса, сресана строго назад, без път. Изглеждаше някак си набит за своите размер — „мощен“ би била точната дума, но обиколката на корема му опровергаваше това. Ръцете му бяха големи, месести и въпреки това някак си деликатни. Чашата за вино, която държеше между пръстите си, изглеждаше много малка.

Той излезе в обсега на светлината и Дейвид видя лицето му ясно. Сполдинг не знаеше точно защо, но лицето го порази. Беше широко лице, с широко чело, над широко разположени устни, под доста широк сплеснат нос. Бе много загорял, с почти бели от слънцето вежди. И чак тогава Дейвид разбра защо бе поразен.

Ерих Ринеман бе един застаряващ мъж. Дълбоко загорялата кожа бе прикритие за безбройните бръчки, които годините бяха положили на лицето му. Очите му бяха тесни, заобиколени от торбички, явно придобити с възрастта. Безупречно ушитите спортно сако и панталон бяха с кройка за много, много по-млад мъж.

Ринеман се сражаваше в битка, която богатството му не можеше да спечели.

— Habichtsnest ist prachtig. Unglaublich — каза Дейвид учтиво, но със сдържан ентусиазъм.

— Вие сте любезен — отговори Ринеман, като продължи, а също и внимателен, но няма причина да не говорим на английски… Хайде, седнете. Мога ли да ви предложа питие? — Финансистът го поведе към най- близката маса.

— Не, благодаря — каза Дейвид, сядайки срещу Ринеман. — Имам важна работа в Буенос Айрес. Факт, опитах се да обясня това на Щолц, преди да затвори телефона.

Ринеман погледна към невъзмутимия Щолц, който бе облегнат на каменната балюстрада.

— Беше ли необходимо това? Хер Сполдинг не трябва да бъде третиран така.

— Страхувам се, че бе необходимо, майн хер. В полза на нашия американски приятел. Беше ни докладвано, че той е следен, ние бяхме подготвени, ако това се случи.

— Ако аз съм бил проследяван, то вие сте извършвали проследяването.

— След факта, полковник, не отричам това. Преди това ние нямахме причина.

Тесните очи на Ринеман се обърнаха към Сполдинг.

— Това е обезпокояващо. Кой би ви преследвал?

— Може ли да говорим на четири очи? — попита Дейвид, поглеждайки към Хайнрих Щолц.

Финансистът се усмихна.

— Няма нищо в нашите споразумения, което да изключва Botschaftssekretar. Той е между моите най-ценни съдружници в Южна Америка.

— Твърдя най-учтиво, че ще говоря само на четири очи.

— Нашият американски полковник може би е засрамен — прекъсна го Щолц с глас, изпъстрен с жлъч. — Мъжът от Лисабон не е считан за компетентен от собственото си правителство. Той е поставен под американско наблюдение.

Дейвид запали цигара, той не отговори на германския аташе. Ринеман проговори, като жестикулираше с едрите си, деликатни ръце.

— Ако това е така, няма причина за изключване. И явно не може да има друго обяснение.