побъркала, защото Църквата не й е дала никакъв отговор.
— Нейната църква?
— Част от нея, ако предпочитате. Орденът.
— Значи е знаела за влака?
— Не би трябвало. Но мъжете споделят с жените си неща, които не биха казали на никой друг. Преди старият Анаксас да напусне дома си рано онази сутрин през 1939 година, той е казал на жена си, че не отива в Коринт, както са смятали всички. Обяснил й, че Бог ще бъде добър към тях, защото отива с брат си Петриди да извърши нещо свято, много далече.
Свещеникът попипа златния кръст, окачен на шията си. В това докосване имаше гняв.
— И повече не се е върнал — каза Адриан. — А не е имало кого да попита от църквата, защото и братът на мъжа й е бил мъртъв.
— Да. Не е трудно да си представим как се е чувствала тази добра жена, обичаща жена, останала сама с шест деца.
— И се е побъркала.
Ланд пусна кръста и отново се загледа в стената.
— Като акт на състрадание монасите прибрали побърканата жена. И било взето друго решение. Тя умряла месец след това.
Адриан се наведе напред:
— Убили са я. — Това не беше въпрос.
Погледът на Ланд се върна. Сега в очите му имаше примирение.
— Преценили са колко струва животът й. Не във връзка с опроверженията, а заради пергамента, за който никой от нас в Рим не беше и подозирал. За първи път чувам за него тази вечер. Сега толкова много неща се изясняват.
Адриан стана от стола и се върна до прозореца. Не беше готов да разговаря за пергамента. Свещениците вече нямаха правата, които имаха някога. Адвокатът у него не ги одобряваше. В края на краищата законите бяха еднакви за всички.
Долу в парка един мъж разхождаше два големи лабрадора в слабоосветена алея. Животните се дърпаха на каишките си. Той също се дърпаше на своя собствена каишка, но нямаше да позволи на Ланд да разбере това.
— И Дакакос постепенно е съпоставил фактите, нали?
— Да — отговори Ланд, приемайки нежеланието на Адриан да слуша търпеливо. — Това беше наследството му. Той се закле да научи всичко. Обещахме си да споделяме каквото научим, но аз бях по- откровен от него. Стана дума за името Фонтини-Кристи. Но за пергамента не. Предполагам, че знаете останалото.
Адриан се стресна от думите на свещеника.
— Не предполагайте нищо. Кажете ми всичко. Ланд трепна — упрекът беше неочакван.
— Съжалявам. Мислех, че знаете. Дакакос пое Кампо ди Фиори. С години плащаше данъците, а те не бяха малки, отпращаше желаещите да купят имението, осигуряваше охраната и поддръжката…
— Ами „Ксенопи“?
— Орденът „Ксенопи“ е пред изчезване. Един малък манастир на север от Солун, няколко стари монаси, останали без почти никаква обработваема земя, без пари. За Дакакос остана само една връзка с миналото. Умиращият стар монах в Кампо ди Фиори. И той не желаеше да изпусне тази връзка. Измъкна всичко, което знаеше старецът. И постъпи правилно, защото Гаетамо излезе от затвора, Алдобрини се върна от Южна Африка, баща ви се върна в Кампо ди Фиори и търсенето на документите започна отново.
Адриан се замисли.
— Дакакос спря брат ми. Положи големи усилия, за да изобличи организацията му…
— За да го държи настрана от контейнера на всяка цена. Предполагам, че старият монах му е казал, че Виктор Фонтайн знае за пергамента. Давал си е сметка, че баща ви ще действа самостоятелно, без да намесва властите, че ще използва синовете си. Като се вземат предвид възможните последствия, не е имал друг избор. Дакакос е проучвал и двама ви. Следял ви е в продължение на няколко години. Брат ви го е ужасил. Решил е, че на всяка цена трябва да го държи настрана от контейнера. Трябвало е да го унищожи. От друга страна, за вас е смятал, че ако се наложи, би могло да работите заедно.
Свещеникът замълча. Пое дълбоко дъх и отново посегна към кръста. Замисли се и очевидно мислите му бяха болезнени. Адриан го разбираше — в планините над Шамполук се беше чувствал по същия начин.
— Какво би направил Дакакос, ако беше намерил контейнера?
— Не знам. — Проницателните очи на свещеника се спряха на Адриан. — Той беше състрадателен човек. Знаеше какво означава да търсиш отговори на болезнени въпроси. Може би това състрадание би ръководило действията му. И все пак той обичаше истината. Вероятно би преценил последствията много внимателно. Това е, повече не мога да кажа.
— Доста употребявате тази фраза, нали? За внимателното преценяване на последствията.
— Извинявам се, ако ви обижда.
— Така е.
— Съжалявам, но ще трябва да продължа да ви обиждам. Поисках разрешението ви да дойда тук, но промених решението си. Ще си вървя. — Свещеникът стана. — Не мога да остана. Ще се опитам да обясня с две думи…
— С две думи, не ме интересува — каза Адриан рязко.
— Вие имате едно преимущество — отговори Ланд веднага. — Виждате ли, аз се интересувам от вас. Интересува ме начинът, по който възприемате нещата. — Свещеникът нямаше да спре. Направи още една крачка. — Мислите ли, че съмненията изчезват, след като се положи клетва? Мислите ли, че седем хиляди години човешка история са без последствия за нас? За когото и да било от нас независимо какви одежди носи? Колко богове и пророци, колко свети мъже са били отречени през вековете? Нима техният брой ни прави по-малко вярващи? Мисля, че не. Защото всеки приема това, което е в състояние да приеме, и поставя собствената си вяра над тази на другите. Моите съмнения ми казват, че след хиляди години учените, изучаващи това, което е останало от нас, могат да заключат, че нашата вяра е много странна — да превръщаме в мит това, което смятаме за най-свято. Тъй като наистина сме превърнали в мит останалото от други преди нас… Разумът ми, виждате ли, може да разбере това. Но тук, сега, в нашето време, за мен… решението е взето. Аз вярвам. И е по-добре да имаш вяра, отколкото да нямаш. Убеден съм. Адриан си спомни.
— Божественото откровение не може да бъде опорочено от смъртен?
— Това е добро. Приемам го — каза Ланд. — Уроците на Тома Аквински не са изгубили значението си. И никой няма изключителни права над тях, би добавил. Когато разумът е изчерпал своите възможности, вярата става разум. Аз притежавам тази вяра. Но тъй като съм смъртен, съм и слаб. Нямам сили да се подлагам на повече изпитания. Трябва да се оттегля в удобния свят на вярата си, защото знам, че с нея ще се чувствам по-добре, отколкото без нея. — Свещеникът протегна ръка. — Довиждане, Адриан.
Адриан погледна подадената му ръка и я пое.
— Разбирате ли, именно арогантността на вашата „вяра“ ме безпокои най-много. Не знам как иначе да се изразя.
— Разбирам и приемам възраженията ви. Арогантността е първият от греховете, които водят до духовна смърт. И другият, който най-често бива забравян, това е гордостта. Един ден тя може да ни убие. И тогава, млади приятелю, няма да има нищо.
Ланд се обърна и тръгна към вратата. Отвори я с лявата си ръка, с дясната все още държеше кръста. Сякаш, за да се защити. Погледна още веднъж Адриан и излезе.
Адриан запали цигара, след това я смачка в пепелника. В устата му горчеше от прекалено многото цигари и недостатъчния сън. Отиде до кафеварката и си наля кафе.
Преди час Ланд беше пипнал горещия котлон и се беше изгорил. Адриан си помисли, че монсеньорът е от хората, които винаги изпробват нещата в живота си. Но не беше в състояние да се подложи на последното изпитание. Просто си отиде. И в това имаше някаква честност.
Много повече, отколкото той самият беше показал пред майка си. Не, не беше излъгал Джейн — това щеше да е безполезно. Но не й беше казал и истината. Беше направил нещо много по-жестоко — беше я