избягнал. Все още не беше готов за сблъсъка.
Пред вратата чу стъпки. Остави чашата с кафе и застана в средата на стаята. Вратата се отвори и ученият направи път на Барбара. Той беше с бяла престилка и очилата с рогови рамки някак си увеличаваха лицето му. Кафявите очи на Барбара, обикновено пълни с топлота и смях, сега гледаха строго.
— Доктор Шайър приключи — каза тя. — Може ли да си налеем кафе?
— Разбира се.
Адриан отиде до кафеварката и напълни две чаши. Ученият седна на стола, на който допреди малко седеше Ланд.
— Без захар, ако обичате — каза Шайър и постави на коленете си лист хартия. — Приятелят ви си отиде, така ли?
— Да, отиде си.
— Знаеше ли?
— Знаеше, защото му казах. Взе решението си и си тръгна.
— Мога да го разбера — отговори Шайър и премигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Седнете, моля ви.
Барбара пое кафето, но остана права. Погледна учения и се отдалечи до прозореца, а Адриан седна срещу него.
— Автентичен ли е? — попита той. — Предполагам, че това е първият въпрос, който трябва да се зададе.
— Автентичен? Що се отнася до датировката, писмото, езика… да. Мисля, че ще издържи и най- задълбочените изследвания. Ще приема, че е автентичен. Химическият анализ ще отнеме много време, но съм виждал стотици документи от същия период. Автентичен е, що се отнася до тези неща. За автентичността на съдържанието. Това е написано от полупобъркан човек, очакващ смъртта си. Много жестока и болезнена смърт. Това трябва да преценят други, ако се стигне дотам. — Шайър погледна Адриан, остави кафето на масата и взе листа. Адриан чакаше. Ученият продължи: — Според написаното на този пергамент затворникът, който на следващия ден е трябвало да изгуби живота си на арената, се е отрекъл от името Петър, дадено му от един революционер, наречен Исус. Пише, че не е достоен за него. Иска смъртта му да бъде записана срещу името Симон от Бетсаида — рожденото му име. Обзет е от чувство за вина. Твърди, че е предал спасителя си… Защото този, който е бил разпнат, не е Исус от Назарет.
Старият учен замълча. Последните му думи увиснаха във въздуха.
— Боже! — възкликна Адриан и стана от стола си. Погледна Барбара. — Това ли пише?
— Да. Този човек е изпитвал терзания. Твърди, че трима от учениците на дърводелеца са действали на своя глава, без неговото съгласие и срещу волята му. С помощта на стражите на Пилат, които подкупили, те измъкнали изпадналия в безсъзнание Исус от тъмницата и на негово място поставили престъпник с подобна външност. На следващия ден тръните и кръвта били достатъчни, за да прикрият чертите на човека, прикован за кръста. Но не това била волята на този, когото са наричали месия…
— Нищо не се променя и въпреки това всичко се променя — прошепна Адриан бавно.
— Бил е спасен, без да желае това. Неговото желание е било да умре, не да живее. Пергаментът категорично твърди това.
— Но той не е умрял! Останал е жив!
— Да.
— Не е бил разпнат!
— Не е. Ако приемем думите в пергамента за верни… при обстоятелствата, при които са били написани. Авторът им е бил на ръба на разсъдъка си, струва ми се. Аз не бих се доверил само на факта, че пергаментът е стар.
— Давате оценка.
— Просто отбелязвам една възможност — поправи го Шайър. — Авторът изпада в молитви и жалби. Мислите му са ясни в един момент, объркани в следващия. Луд или самобичуващ се аскет? Кое от двете? Физическият факт, че пергаментът е отпреди 2000 години, не му придава истинска достоверност. Спомнете си, че това е времето на Нерон, период на политическа, социална и теологическа лудост. Хората често са се спасявали с чиста изобретателност. Кой е той всъщност?
— Написано е, Симон от Бетсаида.
— Но го твърди само авторът. Няма сведения Петър да е умирал с християнските мъченици в Рим. Ако това беше така, без съмнение то би станало част от легендата, а в библейските писания не се споменава и дума за подобно нещо. Би било чудовищен пропуск, не мислите ли?
Ученият свали очилата си и избърса дебелите лещи с края на престилката си.
— Какво искате да кажете? — попита Адриан. Ученият отново сложи очилата си и продължи:
— Да предположим, че един затворник, гражданин на Рим, е осъден на ужасна екзекуция и измисля история, която компрометира омразния символ на една нова, придобиваща все по-голяма популярност религия, като при това го прави убедително. Този човек би могъл да получи благоволението на прегорите, на консулите, на самия император дори. Много хора са правили такива неща. Съществуват останки от стотици подобни „изповеди“. И ето че една от тях достига до нас цяла. Нима има причина да я приемем за по-вярна от останалите? Само защото е цяла? Изобретателността в името на оцеляването не е нещо непознато в историята.
Адриан наблюдаваше учения внимателно. В думите му имаше странна угриженост.
— Какво е вашето лично мнение, докторе?
— Не е важно моето лично мнение — отговори Шайър, избягвайки погледа на Адриан.
Последва дълбока тишина.
— Вие му вярвате, нали?
— Това е удивителен документ.
— Казва ли се какво е станало с дърводелеца?
— Да — отвърна Шайър. — Самоубил се е три дни по-късно.
— Самоубил се е? Та това противоречи на всичко, което…
— Да, така е — прекъсна го ученият тихо. — Трите дни обаче съответстват. Съответствие и несъответствие. Къде е балансът между тях? В изповедта пише, че дърводелецът е хулил тези, които са се намесили, но все пак накрая се е молил на Бог да им прости.
— Това съответства.
— А нима може да е иначе, мистър Фонтайн? Не забравяйте, става дума за изобретателност и оцеляване.
— В какво състояние е пергаментът?
— Запазен е удивително добре. Предполагам, че с някакъв специален разтвор. Притиснат под дебела каменна плоча и херметически затворен.
— А другите документи?
— Не съм се занимавал с тях обстойно. Опроверженията са запазени много добре, а арамейският ръкопис няма да бъде разчетен лесно.
Адриан седна отново.
— Това ли е точният превод на изповедта? — попита той и посочи листа в ръцете на учения.
— Доста точен. Би могъл да се редактира допълнително. Не бих го представил пред академична аудитория.
— Може ли да ми го дадете?
— Разбира се. — Шайър се наведе напред. Адриан протегна ръка и пое листа. — Пергаментът, останалите документи… Те са ваши.
— Но не ми принадлежат.
— Зная това.
— Тогава защо ми ги давате? Мислех, че ще ме молите да ви ги оставя. За да ги изследвате. За да стреснете света с тях.
Ученият свали очилата си и заговори уморено:
— Това откритие е твърде необичайно. И страшно. Твърде стар съм, за да се преборя с него.
