— Не разбирам.
— Помислете. Тук се отрича една смърт, не животът. Но именно тази смърт е символът. Ако подложите на съмнение този символ, рискувате да подложите на съмнение всичко, което означава този символ. Не мисля, че това е оправдано.
Адриан замълча за миг.
— Цената на истината е твърде висока. Това ли искате да кажете?
— Ако е истина. Но все пак старостта е несъмнена. Нещата биват приемани, защото съществуват. Омир създава художествени образи и векове по-късно хората тръгват по море, за да търсят еднооки гиганти. Фроасар пише история, която никога не е била, и въпреки това го считат за историк. Трябва да прецените последствията.
Адриан стана и отиде до стената. Мястото, което гледаше Ланд. Равна, слабо осветена бяла боя. Нищо.
— Можете ли да съхранявате тези неща за известно време?
— Могат да се запазят в лабораторен контейнер. Мога да ви изпратя разписка за получаването им.
Адриан се обърна рязко:
— Контейнер?
— Да, контейнер.
— Можеха да останат в другия.
— Може би. Но колко време, мистър Фонтайн?
— Колко време?
— Колко време трябва да ги съхранявам.
— Седмица. Месец. Столетие. Не знам.
Стоеше край прозореца в хотела и гледаше Манхатън. Би трябвало Ню Йорк да е заспал, но милионите светлини говореха за друго.
Бяха разговаряли няколко часа — не можеше да каже точно. По-скоро той беше говорил. Барбара слушаше и го караше да каже всичко.
Трябваше да направи толкова много неща, да преживее толкова много неща, преди отново да дойде на себе си.
Изведнъж — звукът беше ужасяващ — телефонът иззвъня. Той се обърна, болезнено усещащ обзелия го страх, и знаеше, че той е в очите му.
Барбара стана от стола си и отиде бавно до него. Улови лицето му с ръце.
— Не искам да говоря с никого. Не сега.
— Тогава не говори. Кажи да ти се обадят сутринта. Беше толкова просто. Истината.
Телефонът иззвъня отново. Той отиде до нощното шкафче и вдигна слушалката, сигурен в силата си.
— Адриан? Боже мой! Търсихме те в целия град. Някакъв полковник на име Таркингтън ни каза къде си.
Това беше един от адвокатите от групата на Невинс.
— Какво има?
— Най-после! Всичко, за което работихме, застава на мястото си. Градът е пощурял! Белият дом е в паника! Влязохме във връзка със сенатската комисия… И специален прокурор. Иначе не можем да постъпим.
— Имате ли конкретни доказателства?
— Повече от доказателства. Свидетели, признания! Крадците бягат, за да отърват кожите! Имаме работа, Фонтайн! С нас ли си? Трябва да действаме.
Адриан се замисли за миг и отговори:
— С вас съм.
Трябваше да действа. Да не спира. Някои битки не бяха приключили. Други трябваше да бъдат приключени. Мъдростта е в това, да решиш кои.
Информация за текста
© 1976 Робърт Лъдлъм
© 1993 Владимир Германов, превод от английски
Robert Ludlum
The Gemini Contenders, 1976
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2008
Издание:
Робърт Лъдлъм. Знакът на близнаците
Първо издание
Атика, София, 1993
Преведе от английски Владимир Германов
Библиотечно оформление и корица: tandem G
Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД
Формат 32/84/108. 24 печатни коли.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9382]
Последна редакция: 2009-02-08 14:35:58
1
Британското външно министерство. — Бел.пр.
2
Вълчата яма — главната квартира на Хитлер на Източния фронт. — Бел.пр.
3
В името на Отца и Сина, и Светия дух. Амин. Господ да бъде с вас… — Бел.пр.
4
Спорът по тази клауза започва още на първия Никейски събор през 325 година, свикан от император Константин Велики със съгласието на папа Силвестър I, за да възстанови в църквата смутения от арианството мир. Арий изложил мнението си, но бил оборен. Светите отци съставили Символа на вярата (до осмия член), който след допълване на Цариградския събор (381 г.) влязъл в богослужението. Същността на спора по клаузата filioque отразява различията между източноправославната и римокатолическата църква, които между IX и XI век окончателно се разделят. Древната вселенска църква признава отношенията между Отца, Сина и Светия дух за непостижима за човешкия разум тайна. Тя постановява вярващите да се задоволяват в учението за Светия дух със словата на Христос: „който от Отца изхожда“ (Йоан, XV, 25). А
