Знакът на близнаците

— И кой решава дали да го използва? Ти, нали?

— Да! И хората като мен! Ние знаем какви сме, знаем какво можем да направим! Ти си… За Бога! Помогни ми!

— Вие определяте правилата на играта. Останалите ги спазват.

— Да! Защото така искаме. Повечето хора не желаят това. Предпочитат да следват чужди правила! Не можеш да го отречеш!

— Мога — отговори Адриан тихо.

— Лъжеш се! Или си глупав! О, за Бога… — Майорът се задави в кашлица. Той се хвана за стомаха и се втренчи в крака си отново.

След това отмести поглед към купчината пръст и каза:

— Там, ето там! — Андрю запълзя към гроба. Адриан се изправи бавно и впи поглед като хипнотизиран в ужасната гледка. Това, което беше останало от съчувствието му, го караше да вдигне пистолета в ръката си и да стреля, да довърши отиващия си живот. Виждаше контейнера от Солун. Няколко гнили дъски бяха махнати и се виждаше желязото. Отгоре имаше навито въже и няколко дупки от куршуми. Видя и няколко парчета картон с едва видими изображения, сториха му се подобни на тръни около разпятия.

Бяха го открили.

— Не разбираш ли? — Гласът на майора едва се чуваше. — Тук е! Отговорът! Отговорът!

— Какъв отговор?

— Всичко… — За миг очите на брат му се втренчиха безжизнено, после зениците се скриха. Заговори като раздразнено дете, ръката му сочеше към гроба. — То е мое! Не можеш да ми попречиш! Можеш само да ми помогнеш. Ще те оставя да ми помогнеш. Помниш ли как ти позволявах да ми помагаш? Как винаги съм ти позволявал да ми помагаш? — Последният въпрос беше писък.

— Решението е било твое, Анди. Да ме оставиш да ти помагам.

— Разбира се, че е било мое! Мое и на баща ми.

Адриан изведнъж си спомни думите на майка си… Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание… Адвокатът трябваше да знае…

— Какво ще правим с контейнера? Какво ще правим сега, след като го открихме?

— Ще го използваме! — Андрю отново крещеше. — Ще го използваме! Ще го използваме! Ще поставим нещата по местата им! Ще им кажем, че сме в състояние да унищожим всичко!

— Ами ако не е възможно? Ами ако няма значение? Може би в този контейнер няма нищо съществено?

— И така да е! Ще им кажем, че има! Ти не знаеш как да го направиш! Можем да кажем всичко, което си пожелаем! Те ще пълзят в краката ни и ще скимтят като…

— Това ли искаш? Да пълзят и скимтят?

— Точно така! Те са слаби!

— А ти не си.

— Не съм и съм го доказал! Многократно! Мислиш, че виждаш неща, които аз не мога да видя. Не е вярно! Знам много добре какво мислиш, но не давам пет пари! То е без значение… Мислиш, че е ужасно важно… Дявол да го вземе…

— Какво, Анди? Какво смятам за ужасно важно?

— Хората! Това, което мислят! То е без значение! Не влиза в сметката! Питай баща ни!

— Грешиш, Анди — прекъсна го Адриан тихо. — Той почина. Преди два дни.

Очите на майора отново се втренчиха в него. В тях се появи задоволство.

— Значи сега всичко е мое! Ще го направя… — кашлицата отново го задави и очите му помътняха. — Накарай ги да разберат! Те не са важни, никога не са били…

— Само ти.

— Да! Аз не се колебая! Ти се колебаеш. Не можеш да се решиш!

— Ти си решителният, Анди!

— Да, решителен съм! Това е важното!

— И хората нямат значение, следователно не можеш да им имаш доверие.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — Гърбът на майора се изви от болка и той се закашля, плюейки кръв и слуз.

— Че те е страх — изкрещя Адриан. — Че винаги те е било страх! И още повече те е страх някой да не разбере това! В бронята ти има голяма пукнатина, ти… лигльо!

От гърлото на майора се изтръгна ужасен вик, нещо средно между гневен рев и вой, гърлен и едновременно ясен.

— Това е лъжа! Ти и проклетите ти приказки!

Изведнъж майорът млъкна. Ставаше нещо невероятно и Адриан разбра, че или трябва да реагира, или ще умре. Ръката на майора беше спусната в гроба. Той я извади, стиснала въжето. И се изправи със залитане. На края на въжето беше завързана голяма метална кука. Започна да я върти и да пристъпва напред.

Адриан скочи и започна да стреля по безумния убиец.

Гръдният му кош сякаш експлодира. Въжето се завъртя в кръг и започна да се увива около главата му. Тялото залитна напред и полетя в пропастта с безумен вик, изпълващ планината с ужас.

Изведнъж въжето се изпъна със силен удар.

От гроба долетя стържене на метал. Адриан погледна натам и видя, че въжето е завързано за метална халка върху капака на контейнера. Ключалката се счупи. Сега можеше да го отвори.

Но Адриан не го направи. Той отиде до ръба на пропастта и погледна надолу.

Там висеше тялото на майора и голямата кука се беше забила във врата му. Единият от шиповете се показваше през отворената уста.

Сложи трите стоманени, херметически затворени кутии от контейнера в раницата. Не можеше да прочете древното писмо, гравирано върху метала. Нямаше нужда, защото знаеше какво има в тези кутии. Не бяха особено големи. Едната беше плоска и по-дебела от другите две. В нея се съдържаха документите, събрани от учените на Константинопол преди хиляда и петстотин години — документи, които доказваха тяхната теза в един теологичен спор — че не може един свят човек да има единна същност с Бога. По това щяха да разсъждават съвременните теолози. Втората кутия беше къса, обла. В нея се намираше арамейският ръкопис, уплашил до такава степен влиятелните мъже преди тридесет години, че бяха решили, че войната е по-маловажна от притежаването му. Но най-важният документ се съдържаше в третата кутия — тънка, дълга не повече от петнадесет сантиметра и широка не повече от десет. Изповедта, писана на пергамент в римски затвор преди 2000 години. Именно тази кутия — черна, очукана, стара — беше същността на контейнера от Солун.

Опроверженията бяха важни документи, но само изповедта би могла да предизвика сътресения, недостъпни за човешкото въображение. Но не той трябваше да съди за това. Или…

Прибра пластмасовите шишенца с лекарства в джобовете си и метна раницата на гърба си. Започна да се спуска.

Момчето беше мъртво. Момичето щеше да оживее. Двамата заедно все някак щяха да се измъкнат от планината, беше сигурен в това.

Тръгнаха бавно, стъпка по стъпка, надолу към железопътната линия. Адриан подкрепяше момичето колкото се може повече, за да не стъпва на ранените си крака.

Погледна назад и видя увисналото тяло на брат си — не можеше да се забележи лесно. Трябваше да знаеш накъде да гледаш.

Дали смъртта на Андрю беше последната смърт, предизвикана от контейнера? Дали тези документи струваха колкото живота на толкова много хора? Толкова много насилие през всичките тези години? Не можеше да отговори.

Знаеше само, че безумието беше взело връх в името на свети неща. Свещените войни принадлежаха на древността. А той беше убил брат си в една несвещена война.

Усещаше ужасното тегло на гърба си. Щеше му се да извади металните кутии, да ги захвърли в най-