поставени в ръждясали свещници на стените.
Когато зрението му се възстанови напълно, Виктор се вгледа в мъжа отсреща. Беше облечен в черна одежда с бяла яка. Свещеник.
На главата си нямаше коса, но не беше плешив. Беше обръснал главата си — мъж на не повече от четиридесет и пет, петдесет години, с аскетично лице и стройно тяло.
До него видя постовия с немска униформа. Двамата гърци, облечени като германски офицери, стояха край една метална врата в стената на тунела.
— Следим те още от Монбелиар — заговори свещеникът. — Намираш се на хиляда мили от Лондон и англичаните не могат да ти помогнат. Оттук можем да те откараме на юг по канали, за които те не знаят нищо.
— Англичаните? — Виктор се вгледа в свещеника и се опита да разбере. — Вие сте от ордена „Ксенопи“?
— Да.
— Защо се противопоставяте на англичаните?
— Защото Бревър е измамник. Не удържа на думата си.
— Бревър? — Виктор беше изумен. Нищо не можеше да разбере. — Вие сте полудели! Всичко, всичко, което прави, е заради вас!
— Не. Заради Англия. Иска документите на Константин, за да ги предаде на Англия. Чърчил ги иска! Те са по-силно оръжие от всякакви войски и всички го знаят. Повече няма да ги видим! — Очите на свещеника бяха разширени от гняв.
— И вярвате на всичко това?
— Не бъди глупак! — Монахът от „Ксенопи“ се изплю.
— Бревър не удържа на обещанието си, а ние разгадахме код „Мажино“. Засякохме някои комуникации между… заинтересовани страни.
— Вие сте полудели! — Виктор се мъчеше да мисли. Антъни Бревър се бе отдръпнал. Не се беше появявал от няколко месеца. — Казахте, че сте ме следили още от Монбелиар. Защо? Аз не зная това, което ви трябва. Никога не съм го знаел. Не бях и чувал за проклетия влак.
— Михайлович ти е повярвал — каза свещеникът тихо.
— Но аз не ти вярвам.
— Петриди… — Спомни си момчешкото лице на монаха, отнел собствения си живот на скалния перваз в Лох Торидън.
— Името му не беше Петриди…
— Вие го убихте! — каза Виктор. — Все едно, че вие сте натиснали спусъка. Вие сте безумци! Всичките до един!
— Той се провали. Знаеше какво се очаква от него. Разбираше се от само себе си.
— Вие сте побъркани! Заразявате всички, до които се докоснете. Можете да ми вярвате или не, но ви казвам, че не разполагам с информацията, която искате!
— Лъжец!
— Вие сте луди!
— Тогава защо пътуваш с Любок? Отговори, сеньор Фонтини-Кристи. Защо Любок?
Виктор се сепна. Споменаването на Любок го накара да се залепи до стената.
— Любок! — прошепна той изумен. — Ако сте запознати с работата му, знаете и отговора на въпроса си.
— Лох Торидън, така ли? — попита монахът със сарказъм.
— За първи път се срещам с него. Знам само как се справя с работата си. Той е евреин и… поема огромни рискове!
— Работи за Рим! — извика монахът. — Посредничи за Рим. Между теб и Рим!
Виктор замълча. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.
— Странно, нали? — продължи монахът с дълбок, проникващ глас. — От всички възможни придружители в окупираните територии, точно той! Само за да те преведе? И очакваш да повярваме във всичко това?
— Вярвайте в каквото искате. Казвам ви, че това е лудост!
— Това е предателство! — изкрещя монахът и направи няколко крачки напред. — Един извратен тип, който може да вдигне телефона и да шантажира половината Берлин! И е недостойно за теб, жалкото псе, което работи за чудовищата…
—
Виктор се извъртя и скочи напред. Изтърколи се по перона и падна долу при ръждясалите релси. Над главата си чу свистенето на куршумите и трясъка на оръжия без заглушители.
В трептящата светлина от свещите той забеляза фигурите на Любок и още няколко души да излизат от тъмнината, да се прикриват зад скалите и да се целят.
Всичко свърши за секунди. Монахът беше паднал — ранен в гърба, едното му ухо беше откъснато. Легнал на перона, умиращ, той се бе надвесил над Виктор и го гледаше втренчено.
— Ние… — каза той в предсмъртен шепот — не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!
Чу се още един, последен изстрел. Челото над изцъклените очи на монаха се пръсна.
Виктор усети, че някой го хваща за рамото. Болката го прониза. Дърпаха го да се изправи.
—
Хукнаха през тунела. Един от хората на евреина държеше джобно фенерче и осветяваше пътя напред. Даваха нарежданията на полски и Любок превеждаше, за да ги разбира Виктор.
— На около двеста метра напред има монашеска пещера. Ще се измъкнем.
— Какво?
— Монашеска пещера — отговори Любок запъхтян. — Този дворец е стар столетия. Имало е нужда от убежища.
На четири крака те пропълзяха през един малък проход, прокопан в стената, и се оказаха в една пещера. Въздухът тук беше по-различен. Някъде наблизо имаше изход.
— Трябва да поговоря с теб — каза Виктор бързо.
— Ще ти кажа направо — отговори Любок. — Капитан Ханс Нюман е предан на Райха офицер и има братовчед в гестапо. Полковник Шнайдер не съществува. Знаехме, че е капан… Честно казано, не очаквах Да те намерим в тунела. Това беше късмет. Бяхме тръгнали към Седми блок.
Любок се обърна към хората си на полски, след това преведе:
— Ще останем тук още четвърт час. Достатъчно е. След това ще отидем на срещата в Седми блок. Всичко ще стане според предвиденото.
Виктор сграбчи ръкава на Любок и го дръпна настрана от останалите. Беше доволен, че светлината на електрическото фенерче е достатъчна, за да вижда лицето на евреина.
— Този капан не беше германски! Тези хора бяха гърци. Единият беше монах! — Виктор шепнеше, но не можеше да прикрие чувствата си.
— Ти си луд — отговори Любок с безразличие и непроницаем поглед.
— Те бяха от „Ксенопи“!
— От какво?
— Много добре ме чу!
— Чух те, но нямам представа за какво говориш. — Дявол да го вземе, Любок! Кой всъщност си ти?
— Много неща за много хора, слава на небесата.
Виктор сграбчи русокосия евреин за реверите. Погледът на Любок изведнъж стана далечен, изпълнен със студен гняв.
— Казаха, че работиш за Рим. Че им посредничиш. В какво? Какво означава всичко това?
— Не знам — отвърна евреинът бавно.
— За кого работиш?
— Работя за много хора. Срещу нацистите. Това е всичко, което трябва да знаеш. Както виждаш, грижа
