Знакът на близнаците

Иззад завесата излезе възрастен свещеник и премина пред кабинките за изповед. Спря за миг пред четвъртата. Това беше знакът.

Любок се запъти натам предпазливо, без да отделя поглед от десетината богомолци. Никой от тях не го гледаше. Той дръпна завесата и влезе в изповедалнята. Коленичи пред малкото разпятие, а трептящата светлина на свещта хвърляше сенки по драпираните стени.

— Прости ми, отче, защото съгреших — започна да говори той тихо. — Съгреших ужасно. Опозорих тялото и кръвта Христови.

— Никой не може да опозори Сина божий — долетя очакваният отговор иззад перденцето. — Човек може да опозори само себе си.

— Но ние сме образ и подобие Божие. Както и сам Той.

— Лошо и несъвършено подобие — беше очакваният отговор.

Любок въздъхна бавно, упражнението беше свършило.

— Ти Рим ли си?

— Аз съм пратеникът — каза гласът с тиха надменност.

— Не съм си и помислил, че си самият град, глупако!

— Тук е църква. Внимавай какво говориш!

— И ти я мърсиш — прошепна Любок. — Всички вие, които работите за Донати, мърсите църквата!

— Тишина! Ние сме от Христос!

— Вие сте измет! Твоят Христос ще ви заплюе!

В дишането зад завеската се долавяше омраза.

— Ще се моля за душата ти! — долетяха неприязнените думи. — Кажи ми за Фонтини-Кристи.

— Дошъл е единствено заради операцията Лох Торидън. Предположенията ви бяха погрешни.

— Това няма да мине! — просъска свещеникът. — Не може да не е имал и друга цел! Сигурни сме, че е имал!

— Той не се отдели от мен през цялото време. Не се срещна с никого освен с хората, за които знаехме.

— Не! Не вярвам!

— След няколко дни няма да има никакво значение какво вярваш и какво не. С вас е свършено! С всички вас. Добри хора ще се погрижат за това!

— Какво си направил, евреино? — Гласът зад перденцето беше нисък, ненавистта — пълна.

— Това, което трябваше да направя, свещенико! — Любок се изправи и бръкна в джоба си с лявата си ръка, а с дясната неочаквано дръпна перденцето.

Лицето на свещеника се откри. Беше едър, а черната му одежда го правеше да изглажда огромен. Лицето му беше на човек, който изпитва силна омраза, очите му бяха очи на хищник.

Любок извади плика от джоба си и го пусна на поставката пред изумения свещеник.

— Ето ти парите. Можеш да ги върнеш на Донати. Исках да видя как изглеждаш.

Свещеникът отговори тихо:

— Можеш да научиш и останалото. Казвам се Гаетамо. Енричи Гаетамо. И ще се върна при теб.

— Съмнявам се — отвърна Любок.

— Недей — каза Енричи Гаетамо.

Любок се изправи и се вгледа за миг в свещеника. Когато погледите им се срещнаха, той наплюнчи пръсти и угаси пламъка на свещта. Потъна в мрак. Разтвори завесите и излезе от изповедалнята.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

12.

Къщата се намираше в земите на едно огромно имение на запад от Ейлсбъри, графство Оксфордшър. Мястото беше оградено от високи стълбове с бодлива тел, по която течеше ток. Огромния двор охраняваха кучета убийци.

Имаше само един вход — портата, през която се влизаше от правото шосе, от двете страни на което имаше само ливади. При главната къща, на около четвърт миля от портала, това шосе се разклоняваше на две и след това на още няколко по-малки алеи, които водеха към различните постройки.

Имаше всичко четиринадесет къщи, построени във и около горите на имението. Жителите бяха хора, които се нуждаеха от закрила — компрометирани двойни агенти и семействата им, провалени куриери, всякакви хора, белязани да получат куршум.

Къщата, в която живееше Джейн, стана техен дом и Виктор беше доволен, че са толкова далеч — почти всяка нощ самолетите на Луфтвафе кръстосваха небето, пламъците на Лондон се издигаха все по-високо и битката за Англия беше започнала.

Беше започнала и операцията Лох Торидън.

Понякога Виктор отсъстваше от Оксфордшър по цели седмици, но се чувстваше спокоен, защото Джейн беше в безопасност. Тийг прехвърли управлението на операцията в едно от мазетата на MI6. Денят и нощта там не се различаваха особено. Хората работеха непрекъснато с документи, късовълнови радиостанции и специалното оборудване, с което се изготвяха съвършени копия от документите, нужни в окупираните земи — документи за работа, разрешения за пътуване, пълномощни от министерствата на Райха. Идваха и други хора. Те получаваха инструкции от Фонтайн и Стоун, след което се отправяха към Лейкънхийт и извън страната.

Както в множество случаи и самият Виктор. В тези моменти той знаеше, че Алек Тийг беше прав — безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.

Джейн беше недосегаема за маниаците от Рим и „Ксенопи“. Това беше най-важното. Влакът от Солун се превърна в странен, болезнен спомен. А войната продължаваше.

24 АВГУСТ 1940 г.

АНТВЕРПЕН, БЕЛГИЯ

(Засечена комуникация на коменданта на окупационния корпус в Антверпен, до райхсминистър Шпеер. Копие.)

Железопътната гара в Антверпен е в състояние на хаос. Влаковете, преминаващи по моста над река Шелде, редовно се претоварват поради небрежно изготвяне на документацията. Има опасност конструкцията на моста да не издържи. Разписанията и сигнализацията се променят без нужното предизвестие, при това от службите, управлявани от немски персонал. Наказанията са нелепи. Не са замесени чужденци. Влакове се оказват на един и същи коловоз. Композиции се изпращат за товарене в депа и странични коловози, където няма кой да ги обработи, защото съответните материали не са пристигнали. Положението е нетърпимо и настоявам министерството да вземе по-категорични мерки за координиране на…

19 СЕПТЕМВРИ 1940 г.

ВЕРДЮН СЮР МЮС, ФРАНЦИЯ

(Извадки от писмо, получено в правния отдел на окупационната администрация от полковник Грепшедит, Вердюн сюр Мюс)

…Бяхме се споразумели да изготвим специални нормативни актове, въз основа на които да решаваме споровете между нас и окупираните, които не оказват съпротива. Тези нормативни актове бяха размножени и разпространени. Сега попадаме на други нормативни актове, издадени от вашия отдел, които влизат в противоречие с предишните. Налага се непрекъснато да влизаме в спорове дори и с тези, които приветстват