13.
Беше се заклел. Това повече нямаше да се повтаря.
Джейн и двамата невръстни близнаци бяха откарани тайно в Шотландия. На север от Глазгоу, в една усамотена къща недалеч от Дъблин. Виктор повече нямаше да разчита на „най-строго охранявани“ места, нито на каквито и да било гаранции от MI6 или британското правителство. Вместо това със собствени средства той нае бивши военни, които лично проучи много щателно, и превърна къщата в малка крепост. Нямаше никакво намерение да обръща внимание на предложенията, възраженията или извиненията на Тийг. Преследваха го сили, които не разбираше, враг, който не можеше да види, далеч от войната и въпреки това част от нея.
Чудеше се дали всичко това ще продължи до края на живота му. Боже мили! Защо не можеха да му повярват? Как би могъл да достигне фанатиците и убийците, как да им го втълпи в главата? Та той не знаеше нищо!
— Тук ли смяташ да стоиш до края на войната? — Тийг беше дошъл да прекара деня в Дъблин. Разхождаха се в градината зад къщата. Виждаха високия зид и лостовите. Не бяха се срещали от пет месеца, макар че Виктор се беше съгласил да водят разговори по засекретени телефонни линии. Той беше част от Лох Торидън. Това, което знаеше за операцията, беше от жизненоважно значение.
— Не можеш да ме принудиш, Алек. Аз не съм англичанин. Не съм се клел, че ще ти бъда верен.
— Никога не съм смятал, че е необходимо. Въпреки това те направих майор. — Тийг се усмихна.
Виктор се засмя:
— Без дори официално да бъда въведен в службата! Ти позориш военната традиция!
— Точно така. Защото действам. — Генералът замълча. Наведе се, откъсна една дълга трева и погледна Виктор. — Стоун не може да се справи сам.
— Защо да не може? С теб разговаряме по няколко пъти на седмица. Казвам ти всичко, каквото мога. Стоун изпълнява решенията. Нима това е лошо разрешение на проблема?
— Не е същото и ти го знаеш много добре.
— Така или иначе ще трябва да свърши работа. Не мога да участвам в две войни едновременно. — Виктор спря и си спомни. — Савароне беше прав.
— Кой?
— Баща ми. Той трябва да е знаел, че какъвто и да е товарът на онзи влак, той е в състояние да направи врагове дори и хора, които се борят един до друг, за да оцелеят.
Стигнаха до края на алеята. На тридесетина метра от тях стоеше един човек от охраната, който държеше за каишка огромна немска овчарка. Усмихна им се и погали кучето, което се озъби на непознатия.
— Един ден това ще трябва да приключи — каза Тийг.
— Ти, Джейн, децата… не можете да прекарате така цял живот.
— Казвал съм си същото безброй пъти. Но не знам как може да стане.
— Може би аз знам. Поне имам желание да опитам да ти помогна. А на мое разположение е най- добрата разузнавателна служба, която можеш да си представиш.
Виктор го погледна с интерес.
— Откъде смяташ да започнеш?
— Въпросът не е „откъде“, а кога.
— Добре тогава. Кога?
— Когато свърши тази война.
— Моля те, Алек. Стига думи, стига стратегически планове, стига фокуси.
— Не говоря за никакви фокуси, а за едно най-обикновено споразумение. Имам нужда от теб. Положението на фронта се обръща. Лох Торидън навлиза в най-решителната си фаза. Ще се погрижа тази операция да изпълни предназначението си.
— Ти си се вманиачил.
— Ти също. И с право. Но няма да научиш нищо за Солун — между другото, това е кодовото название на Бревър, — докато не спечелим войната. Помни ми думата. И ще я спечелим.
Виктор погледна Тийг в очите:
— Искам факти, не думи!
— Много добре. Ние знаем имената на хора, за които ти не знаеш нищо. И не смятам да ти ги разкрия заради собствената ти сигурност.
— Човекът в колата? В Кенсингтън, в Кампо ди Фиори? С белия кичур? Палачът?
— Да.
Виктор задържа дъха си и овладя силния импулс да сграбчи англичанина и да го принуди да говори.
— Ти си ме учил да убивам. Бих могъл да те убия заради това.
— И какво ще постигнеш? Докато съм жив, ти си в безопасност и го знаеш. Този човек вече не може да действа. Той е под контрол. Ако, разбира се, той е бил палачът.
Виктор изпусна бавно въздуха в гърдите си. Мускулите на челюстите му го заболяха от напрежението.
— Какви други имена?
— Двама от старейшините на Патриаршията. Те управляват ордена „Ксенопи“.
— Но те са виновни за бомбите в Оксфордшър! Боже мой! Как можеш да…
— Не, не са — прекъсна го Тийг бързо. — Те бяха дори по-ужасени, ако това е възможно, и от нас. Както беше подчертано последното нещо, което искат, е твоята смърт.
— Но този, който насочи самолетите, беше монах! От техния орден!
— Или някой, който е трябвало да изглежда така.
— Той се самоуби, както му е предписано.
— Фанатици има навсякъде.
— Продължавай. — Виктор тръгна назад по алеята.
— Тези хора са от най-лошия тип екстремисти. Те вярват, че водят свещена война. И тази война допуска единствено конфронтация и насилие, не преговори. Но ние знаем кой може да упражни натиск. Знаем кои са хората, чиято дума не може да не бъде послушана. Можем да упражним натиск чрез правителството и да изискаме от тях да те оставят на мира. Веднъж завинаги. Ти сам не би могъл да направиш такова нещо. Ние можем. Ще се върнеш ли?
— Ако се върна, ще задвижиш ли всичко това? Аз ще участвам ли в подготовката?
— Ще подготвим операцията с прецизността, с която подготвихме Лох Торидън.
— Прикритието ми в Лондон запазено ли е?
— Напълно. Официално ти си някъде в Уелс. Телефонните ни разговори се пренасочват през Суонси на север. Пощата ти се изпраща в едно селце, Гуинлифен, където писмата се поставят в друг плик и след това се препращат. В момента, ако Стоун има нужда от мен, ще позвъни на един телефонен номер в Суонси.
— И никой не знае къде съм?
— Никой. Дори и Чърчил.
— Ще поговоря с Джейн.
— И още нещо. — Тийг улови Виктор за ръкава. — Повече няма да пресичаш Ламанша. Говорих с Бревър.
— На нея ще й хареса.
Операция Лох Торидън процъфтяваше. Принципът „некомпетентно управление на всяка цена“ се превърна в трън в петата на германците.
От печатницата в Манхайм излязоха 130 000 екземпляра с извънредните закони по време на окупацията, но в тях липсваха най-важните ограничения. Пратките за заводите „Месершмит“ във Франкфурт много често попадаха в заводите „Щука“ в Лайпциг. Беше установено, че близо три четвърти от радиостанциите, предназначени за Източния фронт, не са калибровани както трябва. В заводите „Круп“ беше установено, че затворите на много стомилиметрови оръдия не функционират. В Краков, Полша, по недоглеждане, плат за 200 000 униформи не бе обработен химически и остана лесно запалим. В Тюрин, Италия, в управляваните от
