германците авиационни заводи бяха въведени конструктивни решения, които причиняваха умора на метала след двадесет летателни часа. Цели ескадрили бяха парализирани.
Към края на април 1944 година операция „Лох Торидън“ се съсредоточи върху крайбрежните патрули на Нормандия. Беше изработен план, според който графиците, спускани от командването, трябваше да бъдат променени изцяло. Генерал Тийг занесе доклада в щаба на съюзниците и го връчи лично на Дуайт Айзенхауър.
Немските патрулни катери ще бъдат отклонени от крайбрежието на Нормандия в ранните часове на първите единадесет дни на юни съгласно поставената задача. От 1 до 11 юни включително.
Главнокомандващият реагира:
— Проклет да съм…
Операция „Овърлорд“ бе проведена и армиите напредваха. Бадолио и Гранди трябваше да преговарят за условията на италианската капитулация в Лисабон. Алек Тийг позволи на майор Фонтайн да направи това пътуване. Полагаше му се.
В една малка стая в Лисабон Виктор се срещна с Бадолио.
— Синът на Фонтини-Кристи ми връчва, ултиматума. Сигурно това ви изпълва със задоволство.
— Не — отговори Виктор. — С презрение.
ВОЛФШАНЦ2, ИЗТОЧНА ПРУСИЯ
(Извадка от доклад на гестапо във връзка с опита за атентат срещу Адолф Хитлер)
… Адютантите на предателя генерал Клаус фон Щауфенберг дадоха показания. Описаха широка конспиративна мрежа, в която са били замесени генерали като Олбрихт, Фон Фалкенхаузен, Хопнер и по всяка вероятност Ромел. Тази конспиративна мрежа не би могла да функционира без вражеска помощ. Всички нормални комуникационни канали са били избягвани. Използвани са неизвестни куриери. Споменава се и неизвестно досега кодово наименование „Лох Торидън“. Това е име на местност или село в Шотландия. Успяхме да заловим…
Алек Тийг стоеше пред картата, окачена на стената в кабинета му. Виктор седеше до бюрото и гледаше мрачно генерала.
— Това беше хазарт — каза Тийг. — Загубихме. Не е възможно непрекъснато да се печели. Преживял си твърде малко загуби, това е твоят проблем. Не си свикнал да губиш. — Генералът махна три от забитите в картата знаменца и се върна зад бюрото си. Седна на стола и разтри очите си. — Лох Торидън беше много ефективна операция. Имаме всички основания да се гордеем с нея.
Виктор се стресна.
— Беше?
— Да. Сухопътната офанзива към Рейн ще се разгърне максимално до началото на октомври. След това ставаме излишни. Дори можем да предизвикаме усложнения. „Лох Торидън“ ще бъде прекратена изцяло до края на септември.
Виктор наблюдаваше генерала. Сякаш с Лох Торидън си отиваше част от него самия. Тази операция беше върхът на военната му кариера и прекратяването й не му беше безразлично. Но беше взето решение и то беше неотменимо. Тийг щеше да се подчини. Беше войник.
Виктор се замисли. В началото не изпита нито радост, нито потиснатост. По-скоро чувстваше безразличие, сякаш времето беше спряло. След това бавно, болезнено осъзна въпроса — а сега какво? Каква е моята цел? Какво да правя?
След това тази смътна тревога отстъпи мястото си на една друга — тази, която не го беше оставяла нито за миг. Той стана от стола и отиде до бюрото на Алек.
— Време е да ми дадеш каквото ми дължиш — каза той тихо. — Има още една операция, която трябва да подготвим с прецизността на Лох Торидън. Това са твои думи.
— Ще стане. Дал съм ти дума. Германците няма да се задържат повече от година. Вече опипват почвата за евентуална капитулация. Шест, седем месеца, и войната ще свърши. Тогава ще започне „Солун“. С цялата прецизност на Лох Торидън.
14.
За да приключи всичко и да се върнат хората в Англия, бяха необходими дванадесет седмици. Лох Торидън свърши. Останаха двадесет и два шкафа, пълни със свидетелства за успехите. Те бяха заключени и прибрани в хранилищата на военното разузнаване.
Виктор се върна в усамотената си къща в Шотландия. При Джейн и близнаците Андрю и Адриан, кръстени така на английския светец Андрю и на няколко известни римляни с това име. Но децата не бяха нито светци, нито императори. Бяха на две годинки и половина, кипящи от енергия.
В последните години Виктор беше заобиколен от децата на братята си, но тези бяха негови. Бяха различни. Те бяха единствените продължители на рода Фонтини-Кристи. След Оксфордшър Джейн не можеше да има повече деца — лекарите бяха категорични.
Чувстваше се странно — четири години трескава дейност и изведнъж беше останал без работа. Петте месеца през 1942 година, прекарани в Дъблин, не можеха да се считат за спокоен период. Възстановяването на Джейн беше бавен и несигурен процес, а безопасността на къщата се беше превърнала в негова идея фикс. Тогава нямаше никакъв начин да намали напрежението си.
Сега имаше. И промяната беше непоносима. Толкова непоносима, колкото и очакването на „Солун“. Бездействието го гризеше отвътре, той не беше от хората, които могат да не правят нищо. Въпреки присъствието на Джейн и децата започна да чувства Дъблин като затвор. Навън, оттатък Ламанша, имаше хора, които го търсеха. Както и той търсеше тях. Докато не започнеше операцията, за него не съществуваше нищо.
Тийг щеше да устои на думата си — Виктор не се съмняваше. Но и нямаше да я промени. Операцията, която щеше да го доведе до хората от Солун, нямаше да започне преди края на войната. В никакъв случай. С всяка нова победа, с всяко настъпление във вътрешността на Германия мислите му ставаха все по- трескави. Войната беше спечелена, но не беше свършила. Хората навсякъде сега трябваше да заживеят отново, да съберат парчетата от разбития си живот и да погледнат реалността в очите. За него, за Джейн всичко щеше да зависи от силите, търсещи контейнера, изнесен от Гърция преди пет години — призори на 9 декември.
Бездействието за него беше ад.
Докато изчакваше, беше стигнал до едно решение — след войната нямаше да се върне в Кампо ди Фиори. Когато мислеше за дома си и гледаше жена си, не можеше да не си спомня жените, зверски убити в светлината на прожекторите. Когато гледаше децата си, все едно виждаше онези деца — безпомощни, ужасени, разкъсвани от куршумите. Спомените му все още бяха твърде силни. Не би могъл да се върне на мястото на екзекуцията, не би могъл да понесе нищо, свързано с нея. Щяха да уредят живота си някъде другаде. Заводите щяха да му бъдат върнати — репарационният съд в Рим го беше уверил в това.
И чрез MI6 той изпрати отговор. Всичко — заводите, земите, имотите — трябваше да се продаде на търг. За Кампо ди Фиори щеше да се погрижи отделно.
Беше нощта на десети март. Децата спяха в стаята си. Последните зимни ветрове вилнееха навън. Виктор и Джейн лежаха под завивките, а камината хвърляше мек оранжев отблясък към тавана. Разговаряха тихо, както винаги в последните часове на деня.
— От „Баркли“ ще се погрижат за всичко — каза Виктор. — Това е най-обикновен търг. Искам да получа цялата сума, как ще разделят имотите, си е тяхна работа.
— Има ли купувачи? — попита Джейн и се подпря на лакът.
Виктор се засмя:
