Тийг се приближи до прозорчето и натисна звънеца.
— Код „Хиацинт“ — заговори той бързо. — Моля, не се бавете. Аз съм генерал Тийг. С мен е Харолд Латъм.
Чу се жужене, вратата се отдръпна назад й след това се отвори. Офицерът вътре отдаде чест.
— Добър ден, сър. Тук не е идвало нищо от „Хиацинт“ напоследък.
Тийг кимна в отговор на поздрава и каза:
— Аз сам го нося, майоре. Нищо не бива да се изважда от архива до второ нареждане. Какво пише за полковник Одри Бърч в книгата за дежурствата?
Майорът се обърна към металния плот, прикрепен на стената до него.
— Веднага ще проверя, сър. — Той отвори една тетрадка с черни кожени корици. — Полковник Бърч е излязъл завчера вечерта в деветнадесет часа. Трябва да е тук утре сутринта. В седем.
— Добре. Имало ли е някой с него? Майорът отново погледна тетрадката.
— Да, сър. Капитан Стоун е излязъл в същото време.
— Благодаря. Ще бъдем в седмо хранилище. Дайте ми ключовете. И комбинациите на ключалките.
— Разбира се.
В стаята с метални стени имаше двадесет и два шкафа. Тийг спря пред четвъртия. Вгледа се в листа с цифри в ръката си и започна да набира шифъра. След това подаде листа на Латъм и каза:
— Да пестим време. Намерете шкафа с досието на Бревър и го донесете.
Латъм взе листа и намери шкафа.
Ключалката изщрака. Тийг извади второто чекмедже и започна да търси нужната папка.
След това започна отначало. Бавно, за да не я пропусне.
Това, което търсеше, не беше там. Папката на Виктор Фонтайн беше изчезнала. Тийг затвори чекмеджето и се изправи. Погледна Латъм, който беше клекнал пред другия шкаф с отворена папка в ръце. По лицето му се беше изписало изумление.
— Помолих ви да я намерите, не да я четете — каза генералът ледено.
— Няма какво да се чете — отговори Латъм тихо и извади от папката лист хартия. — Освен това.
Документът беше копие. В черна рамка, а в долния край имаше място за два подписа. И двамата знаеха какво е това.
Заповед за екзекуция. Официално разрешение да убиеш.
— За кого е? — попита Тийг тихо.
— Виторио Фонтини-Кристи.
— Кой я е одобрил?
— Има печат на външното министерство. Подписът е на Бревър.
— И още кой? Трябва да има два.
— Министър-председателя.
— И капитан Стоун е натоварен със…
Латъм кимна, макар че Тийг не беше задал въпрос.
— Да.
Генералът затвори очи и започна да диша тежко. След малко попита:
— Познавахте ли Стоун добре? Методите му?
— Работихме заедно осемнадесет месеца. Бяхме като братя.
— Братя? Тогава трябва да ви напомня, мистър Латъм, че макар и да сте освободен от служба, законът за държавната тайна все още важи за вас.
15.
Тийг говореше по телефона. Гласът му беше рязък, фразите кратки и добре премерени.
— Още от самото начало той беше твой. Още откакто го вкарахме в Лох Торидън. Разпитите, безкрайните въпроси, името на Любок в документацията ни, капаните. Всяко мръдване на Фонтайн ти беше докладвано.
— Няма за какво да се извинявам — отговори Антъни Бревър от другия край на линията. — И много добре знаеш защо. „Солун“ беше и си остава приоритетна задача за външното министерство.
— Искам обяснение за тази заповед за екзекуция! Не сте ме питали, не сте ме уведомили…
— Така и трябваше да бъде — прекъсна го Бревър. — Това беше резервен вариант. Ти може и да вярваш в собственото си безсмъртие, но ние не. Като оставим настрана въздушните нападения, ти си стратег на тайни операции, потенциална жертва на убийство. Ако те бяха ликвидирали, с тази заповед Стоун можеше да се добере до Фонтайн навсякъде.
— Стоун ли те убеди, че е нужна?
Бревър замълча за малко и отговори:
— Да. Преди няколко години.
— А каза ли ти освен това, че има причина да ненавижда Виктор?
— Не го одобряваше. И не беше само той.
— Казах —
— След като си знаел това, защо не го смени?
— Защото, по дяволите, имаше причина да се владее. Сега вече няма.
— Не разбирам…
— Ти си глупак, Бревър! Стоун ни е оставил копието. Оригиналът е у него. Не можеш да направиш нищо и три иска да го знаеш!
— Какви ги дрънкаш?
— Стоун се разхожда наоколо с официална заповед, която му дава право да убие човек. Да се отмени тази заповед сега е безсмислено. Щеше да е безсмислено и преди две години! Документът е у него. Той е професионалист. Решил е да изпълни заповедта и вие изобщо не можете да го намерите, за да го спрете! Можеш ли ти или външният министър, или дори самият Чърчил да оправдаете това убийство? Можете ли да го коментирате?
Бревър отговори веднага: — Това беше резервен вариант. Нищо повече!
— Най-добрата възможност! — сряза го Тийг. — Достатъчно стряскащо, за да проникне през всякакви бюрократични пречки. Сякаш чувам аргументите на Стоун!
— Стоун трябва да бъде намерен. Трябва да бъде спрян. — Дишането на Бревър се чуваше в слушалката.
— Тук мненията ни съвпадат — каза генералът уморено. — Какво смяташ да правиш?
— Най-напред ще кажа всичко на Виктор. — Разумно ли е това?
— Честно е.
— Очаквам да ме държиш в течение. Ако трябва, обаждай ми се през час.
Тийг погледна разсеяно стенния часовник. Беше девет и четиридесет и пет. През прозорците влизаше лунната светлина. Сега нямаше черни пердета да я спират.
— Не съм сигурен, че е възможно.
— Какво?
— Ти мислиш за контейнера, изнесен от Гърция преди пет години. Аз мисля за живота на Виктор Фонтайн и семейството му.
— Не ти ли е минавало през ум — попита Бревър, — че двете са неразривно свързани?
— Добро предположение. — Тийг затвори телефона и се облегна. Трябваше да се обади на Виктор. Да го предупреди.
На вратата се почука.
— Влез!
