— Достатъчно! Престани! Не искам да умирам заради теб!
Виктор се огледа зашеметен наоколо. Гърлата на другите двама офицери бяха прерязани. Жената беше изпълзяла встрани и сега повръщаше и се тресеше от ридания. Стюардът също беше проснат в прохода между седалките — в безсъзнание или мъртъв, не можеше да се разбере.
Старият ефрейтор, който само допреди минута гледаше с празен поглед от страх, сега беше до вратата към кабината на пилотите с пистолет в ръка.
Изведнъж жената скочи на крака и се разпищя:
— Те ще ни убият! Защо го направихте? Боже мой!
Изумен, Виктор я изгледа и попита тихо, останал без дъх:
— Ти? Ти питаш това?
— Аз! О, Боже! Те ще ме убият! Не искам да умра!
— Не можеш да живееш така!
Тя впи безумен поглед в очите му. Цялата трепереше.
— Те ме взеха от лагерите! Разбрах какво трябва да правя! Даваха ми наркотици, когато исках, когато имах нужда от тях! — Тя дръпна нагоре широкия си ръкав. Цялата й ръка беше покрита с белези от спринцовка. — Разбрах и останах жива!
—
— Направеното е направено, капитане — каза Любок и го улови за лакътя. — Съвземи се! Даде воля на нервите си, стига толкова! Разбираш ли!
Виктор забеляза твърдостта в погледа на Любок. Запъхтян, той посочи напред към застаряващия ефрейтор, застанал мълчаливо до вратата с изваден пистолет.
— Той е от вашите хора, нали?
— Не — отговори евреинът. — Той е немец, който има съвест. Не знае кои сме. В Мюлхайм той ще е в безсъзнание. След това може да им каже каквото си пожелае, но предполагам, че няма да им каже нищо. Остани при момичето.
Любок отиде при труповете на офицерите и извади оръжията и документите им. В джоба на единия намери метална кутия със спринцовка и шест ампули, която даде на жената, седнала до Виктор. Тя я пое с благодарност и без да гледа встрани, отвори една ампула, напълни спринцовката и я заби в ръката си.
След това внимателно затвори кутията и я мушна в джоба на изцапаното си с кръв палто. Облегна се назад и започна да диша тежко.
— По-добре ли се чувстваш? — попита я Виктор.
Тя се обърна и го изгледа. Сега очите й бяха по-спокойни. В тях имаше само презрение.
— Трябва да разбереш, капитане. Аз не чувствам. Няма чувства. Човек просто живее.
— Какво ще правиш?
Тя извърна поглед от него и се обърна към илюминатора. Отговори му тихо, унесено, сякаш не разговаряше с него:
— Ще живея, ако мога. Не зависи от мен. Зависи от вас.
Стюардът се размърда между седалките. Тръсна глава и се изправи на колене. Преди да разбере какво става, Любок застана пред него.
— Ако искаш да останеш жив, в Мюлхайм ще правиш каквото ти кажа!
В погледа му се появи примирение. Виктор стана.
— Какво ще правим с момичето? — прошепна той.
— Какво ще правим? — парира го евреинът.
— Искам да я вземем с нас.
Любок прокара ръка през косата си.
— Дявол да го вземе! Или това, или трябва да умре. В състояние е да ме издаде за капка морфин. — Той я погледна. — Накарай я да се изчисти колкото може. Там отзад има един шлифер. Да го облече.
— Благодаря — каза Виктор.
— Не ми благодари. Бих я ликвидирал моментално, ако мислех, че това е по-доброто решение. Но тя може да ми е от полза. Била е в подразделение на командоси, за което дори и не подозирахме.
Хората от Съпротивата посрещнаха колата край Лоран, недалеч от френско-швейцарската граница. Виктор смени немската униформа с чисти, но парцаливи цивилни дрехи. Пресякоха Рейн привечер. Момичето беше отведено В един планински лагер на Съпротивата — беше твърде упоена и неконтролируема, за да я изпратят в Монбелиар.
Откараха някъде стюарда. Виктор не каза нищо. Спомняше си кея на Челе Лигуре, когато се беше намесил заради един друг войник.
— Сега ще те оставя — каза евреинът, когато стигнаха на другия бряг. Ръката му беше протегната.
Виктор се изненада. Според плана Любок трябваше да го придружи до Монбелиар. Не беше изключено там да го очакват нови инструкции от Лондон. Той пое протегнатата ръка, недоумяващ:
— Защо? Мислех, че…
— Знам, но нещата се промениха. Във Висбаден има проблеми.
Виктор стисна ръката му с две ръце.
— Не знам какво да ти кажа. Дължа ти живота си.
— Ти би постъпил по същия начин за мен, ако се наложеше. Не се съмнявам в това.
— Ти си смел и благороден.
— Онзи гръцки монах каза, че съм извратен тип, който може да шантажира половината Берлин.
— А можеш ли наистина?
— Може би — отговори Любок бързо и погледна французина, който му махаше с ръка да се качва на лодката. Кимна му и отново се обърна към Виктор.
— Чуй ме — каза той тихо и издърпа ръката си. — Този монах каза и още нещо. Че работя за Рим. Ти каза, че не знаеш за какво става дума.
— Не, не знам точно. Но не съм и съвсем сляп. Има нещо общо с влака от Солун.
— Не нещо общо. Изцяло е свързано с него.
— Значи наистина работиш за Рим? За църквата?
— Църквата не е твой враг. Повярвай ми.
— И гръцкият орден твърди, че не е мой враг, но без съмнение имам враг. Не отговори на въпроса ми. Наистина ли работиш за Рим.
— Да. Но не така, както си мислиш.
— Любок! — Виктор улови евреина за раменете. — Аз не мисля нищо! Не знам нищо! Не можеш ли да разбереш това?
Любок го изгледа изпитателно в нощния мрак.
— Вярвам ти. Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една.
— Възможности? Какви възможности? Французинът от лодката извика нетърпеливо:
— Хей! Паун! Да се махаме оттук!
— Идвам — отвърна Любок, без да отделя поглед от Виктор. — Последно. Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено в сравнение с информацията, с която смятат, че разполагаш. Донякъде съм съгласен с тях. Само че ти не разполагаш с тази информация. А войната трябва да продължи. Докато победим. Всъщност баща ти се показа по-умен от всички тях.
— Баща ми? Какво искаш да кажеш?
— Трябва да тръгвам. — Любок свали ръцете на Виктор от раменете си с твърдо, но не враждебно движение. — Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш. Монахът в „Казимеж“ беше прав. Наистина има чудовища. Сам той е едно от тях. Има и други. Но недей да обвиняваш църквите, те нямат вина. Те отглеждат фанатиците, но нямат вина.
— Паун! Веднага!
— Идвам! — отговори Любок със силен шепот. — Довиждане, Фонтайн. Ако само за миг се бях усъмнил в това, което твърдиш, щях да те премажа собственоръчно, за да ми кажеш каквото знаеш. Или да те убия. Но ти не лъжеш. Намираш се по средата. Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.
