— Другите двама корсиканци са някъде там. Единият вероятно наблюдава главния път, другият може би е зад къщата, не съм сигурен. Англичанинът ще се крие. Сигурен съм, че корсиканците няма да ме убият. Ще следят всяко мое движение, но няма да стрелят по мен.
— Този тук — каза раненият и посочи мъртвия — не се поколеба да натисне спусъка.
— Те знаят как изглеждам. Бил е сигурен, че не стреля по мен.
Планът беше ясен. Виктор щеше да послужи за примамка. Щеше да слезе открито надолу по пътя и да отиде в градината зад къщата. Двамата щяха да го последват, прикрити сред дърветата. Ако Виктор беше прав, би трябвало да се появи един корсиканец. Те трябваше да го хванат. Или да го убият, без да вдигат шум. Нямаше значение. Тези корсиканци убиваха италианци.
След това щяха да направят същото на алеята към главния вход. Някъде там трябваше да се намира третият, последен корсиканец.
Беше логично това да са позициите им — Стоун беше преди всичко логичен. И изпилваше нещата докрай. Нямаше как да не е поставил хора на изходите.
— Не сте длъжни да го правите — каза Виктор. — Ще ви платя добре, но бих ви разбрал, ако…
— Дръж си парите — прекъсна го раненият. — Не сме тук заради това.
— В конюшнята има телефон. Ще се обадя на Барзини и ще тръгна по пътя.
Предположението му се оказа вярно. Стоун беше сложил хора и на двата пътя. Обезвредиха ги безшумно, с ножове.
Срещнаха се при конюшнята. Виктор беше сигурен, че Стоун го наблюдава. Това беше лобното място на семейството му, завръщането беше болезнено. Лох Торидън беше научил и двамата да предугаждат реакциите на противника си. Това беше оръжие.
— Къде е колата ви? — попита Виктор.
— Пред северния портал.
— Искам да ви благодаря. Заведете приятеля си на лекар. Барзини ще ми каже къде да ви се отблагодаря в по-конкретна форма.
— Сам ли ще се справиш с англичанина?
— Няма да е трудно. Той е с една ръка. Корсиканците му вече ги няма. С Барзини ще се справим. Намерете лекар.
— Довиждане, сеньор — каза високият. — Дългът ни към Барзини е изплатен. Може би и към Фонтини- Кристи. Някога това семейство беше добро към тази земя.
— Благодаря ви.
Двамата кимнаха и бързо се отправиха към колата си. Виктор влезе в конюшнята през страничната врата. Мина покрай яслите с конете и малката стаичка на Барзини, след което влезе в стаята с телефона. Намери неголям дървен сандък и започна да го пълни с каквото му попадне. След това отиде до телефона, вдигна слушалката и натисна бутона.
— Всичко е наред, стари приятелю.
— Слава Богу.
— Какво става с англичанина?
— От другата страна на пътя е. Във високата трева. На мястото, където…
— Ясно. Тръгвам веднага. Знаеш какво да правиш. Помни, че на вратата трябва да говориш бавно и ясно. Англичанинът не е говорил италиански от няколко години.
— Старците говорят по-силно, отколкото трябва — отговори Барзини шеговито. — Понеже чуваме зле, мислим, че всички са като нас.
Виктор затвори телефона и провери пистолета, който беше взел от мъртвия корсиканец. Разви заглушителя и мушна оръжието в джоба си. След това вдигна сандъка и излезе.
Слезе по пътя и се запъти към предния вход на къщата. В светлината, хвърляна от прозорците, спря за миг и намести ръцете си — за да покаже, че сандъкът е по-тежък, отколкото изглежда.
Изкачи се по стъпалата към масивната дъбова врата и я ритна с крак.
След секунди Барзини отвори. Разговорът им беше съвсем обикновен. Старецът говореше силно и ясно.
— Сигурен ли сте, че не искате нищо, падроне? Чаша чай. Или кафе?
— Не, благодаря ти. Отиди да поспиш. Утре ни чака много работа.
— Добре. Днес конете ще ядат по-рано, отколкото обикновено.
Барзини мина покрай Виктор и тръгна към конюшнята. Виктор влезе в големия вестибюл. Всичко си беше както преди. Немците знаеха да ценят красивите неща. След това тръгна към голямата всекидневна, откъдето се влизаше в кабинета на баща му. Обзе го болка, гърлото му се сви.
Влезе в кабинета на баща си. Инстинктивно тръгна надясно в тъмнината — огромното бюро беше там, където го помнеше. Сложи сандъка отгоре и запали лампата със зелен абажур. Същата лампа — нищо не се беше променило.
Седна на стола на баща си и извади пистолета от джоба си. Сложи го на бюрото зад сандъка, така че да не се вижда отпред.
Чакането започна. И за втори път животът му беше в ръцете на Барзини. Не можеше да си представи по-силни ръце. Старецът нямаше да стигне до конюшнята. Щеше да свърне в гората и да се върне зад къщата. Щеше да влезе през задния вход и да чака идването на англичанина. Капанът за Стоун беше заложен.
Минутите започнаха да текат. Разсеяно Виктор отвори чекмеджето на бюрото. Вътре имаше някакви официални бланки на Вермахта. Той ги извади и започна да ги подрежда на купчинки пред себе си — пасианс с големи бели карти.
Чакаше.
В началото не чу нищо. Усети присъствието. Не можеше да сгреши — то изпълваше пространството между него и другия. След това тишината бе прорязана от скърцането на паркета — две крачки, направени открито, дръзко. Виктор посегна към пистолета.
Изведнъж откъм тъмното пространство срещу него, към него полетя някакъв светъл предмет. Виктор се отдръпна, когато видя какво е, пръските кръв във въздуха. Чу се остро тупване — на плът в дърво — и ужасното нещо се изтъркаля под светлината на лампата.
Виктор онемя отвратен.
Предметът беше човешка ръка. Дясна ръка, отсечена малко над китката. Пръстите бяха стари и сбръчкани, свити като нокти на хищник. При примитивния удар сухожилията ги бяха сгънали и бяха останали в това положение.
Това беше ръката на Гуидо Барзини, хвърлена от един маниак, загубил своята на един кей край Челе Лигуре.
Виктор скочи на крака и потиснал надигащото се в стомаха му отвращение, заопипва за пистолета.
— Не го пипай! Докоснеш ли го, ще умреш. — Стоун говореше на английски. Беше в тъмния край на кабинета, приклекнал зад голямото кресло.
Виктор отдръпна ръката си. Трябваше да се застави да мисли. Да оцелее.
— Ти си го убил!
— Ще го намерят в гората. Странно е, че аз го намерих там, нали?
Виктор стоеше неподвижно, приел ужасната вест, потиснал всякакви чувства.
— Още по-странно е, че не го намериха корсиканците ти — каза той тихо.
Очите на Стоун реагираха. Само за миг, но реагираха.
— Чудех се защо се разхождаш. — Стоун поклати глава. — Да, би могъл да ги ликвидираш.
— Не го направих аз. Имаше други.
— Съжалявам, Фонтини. Тези не ми минават.
— Откъде си толкова сигурен?
— Ако имаше други, нямаше да оставиш последната работа на този старец. Глупаво е. Ти си арогантен кучи син, но не си глупав. Сами сме. Ти, аз и този сандък. Боже! В доста дълбока дупка трябва да е бил! Колко хора го търсиха?
— Значи сте се споразумели с Донати?
— Той си мисли така. Ти ми отне всичко! Изпълзях от Ливърпул и си пробих път нагоре, а ти унищожи
