Знакът на близнаците

спусъка, ако се беше наложило. И в този ред на мисли ти си съвсем прав. В теологичен смисъл аз бях екзекуторът. — Очите на Донати се разшириха. — Къде е контейнерът от Солун?

— Не знам.

— Ще ми кажеш, еретико! Повярвай ми. Нямаш друг избор!

— Това, което правиш сега, е в името Господне, предполагам? — каза Виктор ледено.

— В името на запазването на Светата църква. Никакви закони не могат да стоят по-високо от това. Къде е пратката от Солун?

Очите, дрезгавият глас събудиха спомените — малкото дете пред вратата на кабинета.

— След като толкова искаш да знаеш, защо уби баща ми? Единствено той знаеше…

— Лъжа! Това е долна лъжа! — Донати се овладя. Устните му трепереха.

Виктор разбра. Това беше слабото му място. Бяха допуснали грешка с невероятни последствия и кардиналът не можеше да си я прости.

— Знаеш, че казвам истината — продължи Виктор тихо. — Знаеш каква е тя, но не можеш да я приемеш. Защо? Защо го уби?

Кардиналът наведе глава.

— Антихристите ни подведоха. Еретиците от „Ксенопи“ ни излъгаха. — Изведнъж Донати изрева: — Савароне Фонтини-Кристи ни излъга!

— Как би могъл да ви излъже? Когато ви е казал истината, вие не сте му повярвали!

Кардиналът отново се разтрепери. Гласът му едва се чуваше:

— От Солун са тръгнали два влака. През интервал от три дни. За първия не знаехме нищо. Втория засякохме в Монфалконе. Направихме така, че Савароне Фонтини-Кристи да не може да го посрещне. Не знаехме, че вече е свършил работата си. А сега ти ще ни кажеш това, което искаме да знаем. Което трябва да знаем.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам. Донати погледна свещениците и каза една дума:

— Хайде.

Виктор не си спомняше колко продължи всичко. Времето престана да съществува. Остана само болката. Жестока, режеща, убийствена. Завлякоха го през портата на Кампо ди Фиори и го вкараха в гората. Там светите отци започнаха мъченията. С пръстите на краката му. Счупиха ги един по един, след това глезените, коленете. Извиваха ги, мачкаха, удряха. После слабините и стомаха… Щеше му се да умре. И през цялото време пред ослепелите му от болката очи се изправяше видението на кардинала с бял кичур.

— Кажи ни! Говори, антихрист!

Измъкнаха ръцете му от ставите. Извиваха китките му, докато кожата му не посиня от вътрешните кръвоизливи. Имаше моменти на блажена безчувственост, от които го изваждаха шамарите по лицето.

— Кажи ни! Кажи ни! — Повториха го хиляди пъти, ехото и гласовете им се сливаха. — Кажи ни, антихрист!

И отново безчувственост. И някъде в дълбините на съзнанието си усети, че времето спира. Че лети, че смъртта е близо.

Един последен удар накара тялото му да се свие конвулсивно, но той не го усети. Вече не усещаше нищо.

Но въпреки това чу напевните думи, произнесени някъде много далече:

— In nomine Patris et Filli, et Spiritus sancti. Amen. Dominus vobiscum…3

Последният ритуал. Оставяха го да умре.

Отново почувства, че лети. Че го обливат вълни. Долови гласове — твърде далечни, за да може наистина да ги чуе. Усети докосване, пипане, което караше тялото му да се гърчи от болка. Но това не беше изтезание, далечните гласове не бяха гласове на инквизитори.

Постепенно зрението му се възвърна. Намираше се в бяла стая. В далечината блестяха стъклени бутилки, във въздуха се виеха прозрачни маркучи.

Над него се беше надвесило лице. Беше решил, че никога повече няма да го види. Това, което беше останало от разсъдъка му, си правеше лоши шеги с него.

Лицето беше разплакано. По бузите се стичаха сълзи.

— Любов моя! — прошепна жена му Джейн. — Господи! Какво са направили с теб!

Лицето й беше до неговото, докосваше кожата му. И нямаше болка.

Бяха го намерили разтревожените агенти на MI6. Свещениците го бяха качили в колата и го бяха оставили да умре пред къщата. Лекарите не успяха да обяснят защо не е умрял. Би трябвало да умре. Щеше да се възстановява с месеци, може би години. И в интерес на истината никога нямаше да се възстанови напълно. С усилия би могъл да се научи отново да използва ръцете и краката си. Щеше да е истинско чудо, ако успееше.

След втория месец вече беше в състояние да сяда в леглото. Приключи работата си с римския репарационен съд. Земите, фабриките и другото имущество бяха продадени за седемдесет и пет милиона лири стерлинги и както беше решил, Кампо ди Фиори не влизаше в тази сделка.

Имението щеше да бъде продадено отделно, чрез доверен адвокат в Милано. Той не искаше да знае името на купувача и беше поставил две категорични ограничения. Той или членове на семейството му по никакъв начин не трябваше да са свързани с фашистите или, независимо от вярата, с някоя религиозна институция.

На деветата седмица по нареждане на правителството си го посети един англичанин.

Сър Антъни Бревър седеше край долния край на леглото му със стисната челюст. Погледът му беше изпълнен със съчувствие, но и с твърдост.

— Донати е мъртъв. Хвърлил се е от балюстрадата на „Свети Петър“. И никой не тъжи за него, най- малко Ватикана.

— Да, научих за това. Последен изблик на безумие.

— Петимата монаси, които са били с него, са наказани. Трима от тях са отлъчени от църквата, осъдени и вкарани в затвора за много години. Другите двама са заточени за цял живот в Трансваал. Това, което са направили в името на църквата, отвращава водачите й.

— Струва ми се, че е малко странно да се допускат фанатиците до църквата, а след това да се изумяват от делата им в нейно име. Но това не важи само за Рим. Средствата често прикриват целта, нали? Това важи и за правителствата. Искам да получа отговори на въпросите си!

Бревър мигна няколко пъти при избухването на Виктор и отговори машинално:

— Готов съм да ти ги дам, стига да мога. Според инструкцията не бива да крия нищо.

— Най-напред Стоун. Заповедта за екзекуцията ми си обяснявам и няма да я коментирам. Искам да знам останалото. Всичко.

— Нещата стоят точно така, както са ти казали. Не можех да ти се доверя. Бях убеден, че когато пристигна в Лондон, си решил да не казваш нищо за влака от Солун. Очаквах сам да уредиш въпроса, да поставиш свои собствени условия. Не можехме да допуснем такова нещо.

— И Стоун е докладвал какво правя?

— Всяка твоя стъпка. Направил си единадесет пътувания оттатък Ламанша, едно до Лисабон. С помощта на Стоун знаехме какво правиш през цялото време. В случай, че те бяха заловили, бяхме готови да преговаряме с немците за размяна.

— Ами ако ме бяха убили?

— В началото това беше пресметнат риск. По-важно беше да разберем дали ще се опиташ да се свържеш с някого относно влака от Солун. И през юни четиридесет и втора, след бомбардировката в Оксфордшър, Тийг се съгласи да не те изпраща повече в чужбина.

— А какво стана в Оксфордшър? Монахът, ако е бил такъв, който е насочвал самолетите, е бил грък. От ордена „Ксенопи“. Без съмнение първите ти клиенти.

Бревър сви устни и пое въздух дълбоко. Трябваше да признае неща, които го изпълваха със смущение и болка.

— Отново Стоун стои зад всичко. Немците се бяха опитвали в продължение на две години да открият мястото в Оксфордшър. Той е предал координатите на Берлин и в същото време се е уговорил с гърците. Убедил ги е, че има начин да омекнеш. Съкрушеният човек е по-склонен да говори. Сам той пет пари не е