сбогува и изчака в една уличка. Когато брат му излезе от тихия бар, той тръгна след него. Следи го близо три часа. Беше специалист по следене в джунглата. Сан Франциско също беше джунгла.
Брат му се срещна с един от дезертьорите на няколко преки от пристанището. Момчето беше чернокожо, с брада. Беше високо и слабо и отговаряше на снимката, която Андрю имаше в джоба си. Адриан му даде пари. След това не беше никак трудно да проследи дезертьора до една порутена сграда долу на пристанището.
Обади се във военната полиция. Десет минути след това тримата дезертьори бяха извлечени от скривалището си, за да прекарат осем години зад решетките.
Мрежата на непрокопсаниците заработи — тълпите се насъбраха със скандиранията си и с непотребните си юношески песни. И с пластмасовите торбички фекалии.
Брат му се приближи до него в тълпата онази нощ и се вгледа в очите му. Каза:
— Ти ми помогна да се върна назад. Благодаря ти. — И бързо се отдалечи към барикадите на „революционерите“.
Мислите на Андрю бяха прекъснати от Ал Уинстън, по рождение Уейнстейн — инженер в самолетостроителна компания. Уинстън го повика по име и започна да си пробива път към него. Ал Уинстън беше затънал във военни контракти. Андрю не го харесваше. Напомняше му за един друг евреин и не можеше да не ги сравнява. Този евреин сега беше в Пентагона — след четири години, прекарани под обстрел в най-лошите райони на Делтата. Капитан Мартин Грийн беше корав кучи син, голям войник, не лигльо като Уинстън — Уейнстейн от Вашингтон. И Грийн не трупаше печалби от преразходите в армията. Вместо това той следеше и записваше. Мартин Грийн беше един от тях. Един от „Очите“.
— Честит рожден ден, майоре! — каза Уинстън и вдигна чашата си.
— Благодаря, Ал. Как си?
— Щях да съм по-добре, ако можех да продам нещо и на вас. Сухопътните войски изобщо не ме поддържат. — Уинстън се ухили.
— Че ти си доста добре и във въздуха. Чух, че си получил нов тлъст договор.
— Ами! Трохи! Сега имам едно лазерно насочващо устройство, което може да се приспособи и за артилерията. Но не мога да стигна доникъде.
Андрю се замисли дали да не го изпрати при Грийн. Когато Грийн приключи с него, Ал Уинстън ще съжалява, че изобщо е чул за Пентагона.
— Ще видя какво мога да направя. Не съм в снабдяването…
— Думата ти тежи, Анди.
— Ти не спираш да работиш, Ал.
— Голяма къща, големи сметки, глезени деца. — Уинстън се ухили отново, след което престана, колкото да каже каквото искаше: — Спомени за мен. Ще ти се отблагодаря.
— С какво? — попита Андрю и погледна към кея със завързаните за него яхти. — С пари?
Уинстън отново се усмихна, този път нервно и смутено.
— Не искам да те обидя — каза инженерът тихо.
Андрю погледна евреина и пак се замисли за разликата между него и капитан Грийн.
— Не си ме обидил — отвърна той и се отдалечи.
Боже! След лигльовците най-много презираше тези, които раздават подкупи. Не, не беше точно така. След лигльовците най-много презираше тези, които позволяват да бъдат подкупени. А те бяха навсякъде. Седяха в заседателните зали, играеха голф в Джорджия и Палм Спрингс, пълнеха си гушите в клубовете из цялата страна. Хора, продали честта си.
Полковници, генерали, адмирали. Цялото проклето военно ведомство беше проядено от една нова прослойка крадци. Тези хора се усмихваха, намигаха и слагаха подписите си под препоръки на комисии, одобрения за откупуване, контракти, направени преразходи. Защото беше ясно, че днешният генерал утре щеше да стане „консултант“ или „вашингтонски представител“. Как можеше да не изпитва омраза? Онези отрепки, корумпираните, покварените…
Затова създадоха „Очите“. Това беше малка група от подбрани офицери, неможещи да се примирят с апатията и продажността, които разяждаха целите въоръжени сили. Според тях организацията им трябваше да е лекарството за тази болест. Те събираха данни от Сайгон, от Вашингтон, а после ги съпоставяха — имена, дати, връзки, незаконни печалби.
Да върви по дяволите така нареченият „канален ред“ — нагоре по йерархията на командването. До главния инспектор на армията. До военния министър. А кой можеше да гарантира за тези хора? Кой, ако е с всичкия си, би могъл да гарантира за цивилните служители?
Никой, на когото биха могли да се доверят. Така че трябваше да се справят сами. Всеки генерал, всеки полковник или адмирал, всеки, който толерираше каквото и да било отклонение от нормата, трябваше да бъде принуден да излезе на светло и заставен да отговаря за престъпленията си.
„Очите“. Затова беше цялата работа. Една шепа офицери — най-добрите млади офицери в армията. И един ден те щяха да влязат в Пентагона и да поемат всичко в свои ръце. Никой не би посмял да застане на пътя им. Техните обвинения щяха да висят като гранати над главите на висшите военни. И тези гранати щяха да избухнат, ако не им освободят местата си, ако не дадат път на хората от тяхната организация. Пентагонът им принадлежеше. Военното ведомство отново щеше да стане такова, каквото би трябвало да бъде. Силно. Щяха да му дадат своята сила.
Адриан Фонтайн се облегна на бара и докато слушаше споровете на младите студенти, си даде сметка, че брат му ги гледа. Вдигна поглед към Андрю. В студените очи на военния се четеше обичайното презрение. Към него се приближи Ал Уинстън с вдигната чаша. Адриан отклони поглед.
Презрението на брат му ставаше все по-неприкрито, мислеше Адриан. Сякаш беше загубил част от добре известното си самообладание. Напоследък военният излизаше от нерви много лесно.
Господи, как страняха един от друг! А някога бяха толкова близки! Близнаците… братя, приятели! Те бяха най-добрите във всичко. И някъде в юношеството им, в училище, всичко започна да се променя. Самочувствието на Андрю ставаше все по-голямо и по-голямо, а той все повече губеше увереност, че се справя добре. Андрю никога не подлагаше на съмнение собствените си способности, Адриан изобщо не беше сигурен, че има способности.
Тогава. Сега вече беше сигурен. Ужасните години на съмнения и неувереност бяха преминали. Беше минал през всичко това и беше открил свой собствен път. До голяма степен благодарение на брат си, военния. И днес, на рождения им ден, той трябваше да се изправи срещу брат си и да му зададе няколко много сериозни въпроса. Касаещи самата същност на силата му.
Да, точно така.
Бяха се добрали до името „Очи“. Брат му беше първи в списъка. Осем самозабравили се елитаристи от армията, които прикриваха улики, за да ги използват за свои собствени цели. Малка група офицери, които си бяха наумили да управляват военното ведомство чрез нещо, което се равняваше на чист шантаж. Всичко това би могло да мине и за много комично, ако доказателствата не бяха налице. Пентагонът не беше защитен от манипулации, основаващи се на страха. „Очите“ бяха опасно явление и то трябваше да се изкорени.
Може би щяха да се споразумеят. Да предадат материалите в ръцете на военните съдии и да ги оставят да движат нещата без много шум. Стига наистина да ги задвижат и да не ги потулят. Времето не беше подходящо за деморализиращи военни процеси и големи присъди. Чувството за вина беше обзело всички; причините за това бяха толкова сложни. Но имаше едно неотменимо условие.
Каква ирония! В Сан Франциско Андрю се беше разтревожил за спазването на закона. Сега, седем години по-късно, той, Адриан, се тревожеше за същото. Не така грубо, разбира се, но в този случай законът беше не по-малко категоричен. Обвиняваха ги в прикриване на престъпления.
Толкова много неща се бяха променили! Преди девет месеца той беше помощник-прокурор в Бостън и беше доволен от работата си. Репутацията, която си изграждаше там, можеше да му отвори почти всички врати. Изграждаше сам себе си. Нищо не му беше дадено наготово — само защото се казваше Адриан Фонтайн, син на Виктор Фонтайн и брат на майор Андрю Фонтайн, безупречния воин.
Тогава, в началото на октомври, му се обади един човек, който го покани да изпият по нещо в близкия
