Знакът на близнаците

един от друг.

— Няма да продължи дълго. Заради войната е.

— Надявам се, че си права — кимна Виктор и пое плика. Беше на няколко страници. Написано на ръка с дребен, четлив почерк.

— Познаваме ли човек на име Алдобрини?

— Кой?

— Гуидо Алдобрини. Това е подписът. — Виктор й показа последната страница.

— Не мисля, че го познаваме — отвърна Джейн и седна на най-близкия стол, като погледна заплашително надвисналото над тях небе.

— Виждаш ли на тази светлина? Много е тъмно.

— Достатъчна е.

Виктор подреди страниците и започна да чете.

Сеньор Фонтини-Кристи,

Ние не се познаваме, макар че сме се срещали преди много години. Тази среща ми костваше по- голямата част от живота. Прекарах повече от четвърт век в Трансваал в свето покаяние за един срамен акт. Аз сам не съм ви докоснал, но присъствах и не вдигнах глас във Ваша защита, не призовах към милост, което беше срамно и греховно деяние.

Да, сеньор, аз бях един от свещениците, придружаващи кардинал Донати онази сутрин в Кампо ди Фиори. Бяхме там, защото вярвахме, че го правим, за да опазим Светата църква тук, на земята, защото кардинал Донати ни убеди, че няма закони — божествени или човешки, — които да стоят между делата ни и опазването на Светата църква. Всичките ни схоластични познания, всичките ни клетви за вярност — не само към висшестоящите, но и към най-високия авторитет — съвестта, бяха изкривени от силата на Донати. Аз прекарах двадесет и пет години в опити да разбера всичко това, но това е друга история и не е уместно да я споменавам тук. Трудно е да се обясни на човек, който не познава кардинала.

Сега съм свободен от свещеническите одежди. Болестите в африканските гори взеха своето и, слава на Христа, аз не се боя да умра. Защото дадох от себе си толкова, колкото само аз знам. Сега съм пречистен и очаквам Божията присъда.

Но преди да се изправя пред Него, трябва да ви съобщя нещо, което, ако задържа за себе си, ще сторя не по-малък грях от онзи, за който бях наказан.

Това, което някога започна Донати, продължава и днес. Един човек, един от тримата отлъчени от църквата свещеници, осъдени на затвор от гражданския съд за това, което направиха с вас, отново е на свобода. Както може би знаете, единият от тях се самоуби, а другият умря от естествена смърт в затвора. Третият е жив и по причини, които не мога да проумея, отново се е заел с издирването на документите от Солун. Казвам, че не мога да го проумея, защото кардинал Донати бе дискредитиран сред най-висшите кръгове на Ватикана. Гръцките документи не могат да навредят на Светата църква. Божественото вдъхновение не може да бъде унищожено от ръката на смъртен.

Името на този отлъчен от църквата свещеник е Енричи Гаетамо и той отново е започнал да носи одеждите, забранени му с висша заповед. Моето лично впечатление е, че годините, прекарани в затвора, не са допринесли с нищо за просветляване на душата му, не са му помогнали да разбере същността на Божията милост. Напротив. Както чух, той е превъплъщение на Донати. Човек, от когото трябва да се боим.

В момента този човек проучва бавно и внимателно всички възможни подробности, свързани с влака от Солун отпреди тридесет и три години, до които може да се добере. Пътувал е много — през Едеса, Балканите, по железопътните линии оттатък Монфалконе и в северните алпийски райони. Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи. Той е обзет от мания. Изцяло приема кредото на Донати — няма закон на земята, който да му попречи да изпълни това, което е решил. „Пътуване в името на Христа“, както се изразява той. Но и не желае да разкрие пред никого целта на това пътуване. Аз научих за него. Сега научихте и вие. А аз скоро ще напусна този живот.

Гаетамо живее в малка ловна хижа в хълмовете край Варезе. Сигурен съм, че близостта до Кампо ди Фиори не е убягнала от вниманието Ви.

Това е всичко, което мога да Ви кажа. Всичко, което знам. Че той ще се опита да се добере до Вас, в това съм сигурен. Да разберете това навреме и да Ви предпази Бог — за това се моля.

С тъга и угризения за миналото си,

Гуидо Алдобрини.

Над океана отекна гръмотевица. На Виктор му се щеше поличбата да не е така груба. Сега облаците бяха над тях. Слънцето беше скрито зад тях и започваше да вали. Радваше се за разнообразието. Погледна към Джейн. Тя също го гледаше. Някак си беше успяла да долови дълбокото му безпокойство.

— Влез вътре — каза й той. — Ще дойда след минута.

— Писмото…

— Разбира се — отговори Виктор на незададения й въпрос. Сгъна страниците, прибра ги в плика и й го подаде. — Прочети го.

— Ще се намокриш. Дъждът се усилва.

— Освежителен е. Знаеш, че обичам дъжда. — Той й се усмихна. — След това може би ще ми помогнеш да сменя шината и ще поговорим.

Джейн остана изправена пред него за миг и той усети, че го гледа, но в края на краищата, както винаги, когато пожелаеше, тя го остави сам.

Смразиха го мислите му, а не дъждът. С този Алдобрини сянката на влака от Солун не се появяваше за първи път. Досега не беше казвал нищо на Джейн, защото нямаше нищо конкретно — само поредица смущаващи, на пръв поглед незначителни случки.

Преди три месеца той беше отишъл в болницата, за да се подложи на поредната операция. Няколко дни след операцията при него дойде един посетител, чийто външен вид го стресна. Беше един монсеньор от нюйоркската епархия. Представи се като Ланд. Върнал се в Щатите след много години в Рим и искал да се види с него, защото попаднал на нещо в архивите на Ватикана.

Свещеникът проявяваше съчувствие. Виктор се изненада от това, колко много знае той за физическото му състояние — много повече, отколкото би могъл да научи един случаен посетител.

Беше много странен половин час. Свещеникът обясни, че изучавал история и в архивите на Ватикана попаднал на документи, които повдигат много смущаващи въпроси за отношенията между фамилията Фонтини-Кристи и Ватикана. Въпроси на историята, засягащи скъсването на отношенията между могъщата фамилия на Севера и Светия престол. Предложи, когато Виктор отново е добре, да се видят и поговорят за миналото. Историческото минало. На сбогуване монсеньорът спомена Кампо ди Фиори. Болката и мъката, причинени от един вманиачен прелат, не можело да се вменяват във вина на цялата църква.

Около пет седмици по-късно се случи още нещо. Виктор беше в офиса си във Вашингтон и се готвеше да свидетелствува пред комисията на Конгреса, занимаваща се с данъчните фокуси на американските превозвачи, плаващи под парагвайско знаме, когато иззвъня интеркомът.

— Мистър Фонтайн, тук е мистър Дакакос. Каза, че желае да ви засвидетелства уважението си.

Дакакос беше млад гръцки корабен гигант, дързък конкурент на Онасис и Ниархос, но с далеч по-добра репутация от тях. Фонтайн каза на секретарката си да го въведе.

Дакакос беше едър човек с открито, прямо изражение на лицето, който приличаше повече на футболист, отколкото на корабен магнат. Беше на около четиридесет години и говореше английски прецизно, като човек, който изучава езика.

Дошъл във Вашингтон, за да присъства на заседанията на комисията и може би за да научи нещо ново, обясни той с усмивка. Виктор се засмя — пословичната почтеност на гърка можеше да се мери само с легендарния му нюх в бизнеса. Виктор му каза това.

— Имах голям късмет. Когато бях малък, имах шанса да получа образование с помощта на едно малко известно религиозно братство.