бар. Беше негър и се казваше Джеймс Невинс. Прокурор от Министерството на правосъдието във Вашингтон.
Невинс се оказа представител на малка група объркани, разочаровани юристи на държавна работа, които се печаха на огъня на най-политизираното министерство на правосъдието от незапомнени времена. Фразата „обаждам се от Белия дом“ означаваше чисто и просто, че се замисля нова манипулация. Юристите бяха разтревожени, искрено разтревожени. Подобни машинации водеха страната бавно, но сигурно към полицейски режим.
Нуждаеха се от помощ. Външна помощ. От някой, който да получава и координира информацията, събрана от тях, който може да я оцени и насочи където трябва. Който би могъл да осигури необходимите средства, за да организират свое седалище, където да се събират и обсъждат плановете си.
И най-вече, това трябваше да е човек, който не би могъл да бъде подлаган на шантаж. Адриан Фонтайн по очевидни причини беше подходящ за това. Дали би приел?
Адриан не искаше да напуска Бостън. Имаше работата си. И момичето си. Малко лудата, фантастичната Барбара Пиърсън, бакалавър, магистър, доктор на науките, професор по антропология в антропологичната лаборатория на Харвард. Барбара с гърления смях, светлокестенявата коса и тъмнокафявите очи. Живееха заедно от година и половина — не беше лесно да я напусне. Но Барбара събра багажа му, защото знаеше, че той трябва да тръгне.
Точно както трябваше да тръгне преди седем, не, осем години. И тогава се беше наложило да напусне Бостън. Беше изпаднал в депресия. Син на богат и влиятелен баща, брат на военен, когото непрекъснато споменаваха в репортажите като една от най-ярките звезди на военния небосклон.
Какво оставаше за него? Кой беше той?
И напусна капаните на живота, за да разбере какво може да открие сам за себе си. Нещо, което да е само негово. Кризата също си беше негова, лична. Не можеше да я сподели с никого. Тя приключи в Сан Франциско, където се водеше борба, битка, която можеше да разбере. В която можеше да помогне. Докато не се появи безупречният воин, за да прати всичко по дяволите.
Адриан се усмихна при спомена за ужасната нощ в Сан Франциско. Беше се напил до забрава и се събуди в къщата на местен адвокат — още беше пиян и му се гадеше.
— Ако си този, който казваш, че си, можеш да направиш повече, отколкото който и да било от нас — каза му адвокатът онази сутрин. — Дявол да го вземе! Баща ми цял живот е бил чистач в някаква фирма.
През следващите седем години Адриан опита. Знаеше, че това е само началото.
— Но този текст от конституцията е двусмислен! Не е ли така, Адриан?
— Какво? Извинете, не чух какво казахте. — Студентите край бара бяха спорили помежду си известно време и сега всички погледи бяха вперени в него.
— Свободна преса или пристрастно следствие? — добави със заекване едно момиче с напрегнато лице.
— Това е тъмна област — отговори Адриан. — Всеки конкретен случай трябва да се разглежда отделно.
Младежите искаха повече, отколкото можеше да им даде, така че отново потънаха в шумен спор.
Тъмна област. Само допреди няколко седмици „Очите“ също бяха тъмна област. Бяха тръгнали слухове, че малка група старши офицери редовно тормози персонала по пристанищата и складовете, като настоява да получава копия от всички товарителници, както и адресите и сроковете за доставка на пратките. Скоро след това при едно от многото гледани през пръсти антимонополни дела един обвиняем доказа, че документите на обвинението са откраднати от кантората му в Сайгон и представляват доказателство, придобито по незаконен път. Делото трябваше да бъде прекратено.
Юристите се зачудиха дали това няма някаква връзка със странната група офицери, които следяха военните доставки в Сайгон. Дали са стигнали чак дотам? Това предположение беше достатъчно, за да изпратят Невинс в Сайгон.
Чернокожият прокурор намери това, което търсеше. В един склад на пристанището той попадна на офицер, който незаконно преписваше секретна информация, отнасяща се до оръжейните доставки. Заплашен от съдебно преследване, офицерът проговори и разказа за „Очите“. Общо осем души. Заловеният знаеше имената на всички без един. Осмият бил във Вашингтон, не му било известно нищо повече.
Андрю Фонтайн беше начело в списъка.
„Хубава организация“ — мислеше Адриан. Точно такава, от каквато страната има нужда — командоси, втурнали се да спасяват нацията.
Преди седем години брат му изобщо не го беше предупредил какво смята да прави. Направо засвириха полицейските сирени. Адриан смяташе да бъде по-коректен.
Беше готов да даде на брат си пет дни. И нямаше да има сирени, нямаше да има размирици… и осемгодишни присъди. Но прославеният майор Андрю Фонтайн трябваше да напусне армията.
И въпреки че работата далеч не беше свършена, Адриан щеше да се върне за малко в Бостън. При Барбара.
Чувстваше се уморен. И отвратен от това, което му предстоеше след около час. Болката му беше истинска. В края на краищата Андрю му беше брат.
И последните гости си бяха отишли. Музикантите събираха инструментите си, а прислугата почистваше ливадата. Небето притъмняваше все повече и повече, защото облаците се бяха приближили, а и се спускаше вечерният здрач.
Адриан прекоси ливадата и слезе по стъпалата към кея. Андрю го чакаше под навеса за лодки. Беше му казал да бъде там.
— Честит рожден ден, прокуроре — каза Андрю, когато Адриан влезе. Майорът се беше облегнал на стената и пушеше спокойно цигара.
— Благодаря. И на теб — отговори Адриан и спря пред него. — Ще останеш ли довечера?
— А ти?
— Може би да. Старецът изглежда доста зле.
— Тогава аз няма да остана — отговори майорът учтиво.
Адриан замълча. Знаеше, че брат му очаква да му каже защо го е повикал. Не беше съвсем сигурен как да започне и се огледа наоколо.
— Доста добре си живеехме в този дом.
— Искаше да споделиш спомените си, така ли?
— Не… Де да беше толкова просто… Майорът хвърли цигарата си и я настъпи.
— Чух, че вече не си в Бостън. Отишъл си във Вашингтон.
— Да. За известно време. Струва ми се, че все някога ще се срещнем.
— Едва ли — усмихна се майорът. — Не се движим в едни и същи кръгове. В някоя фирма ли работиш?
— Не. Може да се каже, че съм нещо като консултант.
— Това е най-добрата работа във Вашингтон. — В гласа на Андрю имаше презрение. — И на кого даваш консултации?
— На едни хора, които са силно обезпокоени.
— О, някое дружество на потребителите. Не е ли чудесно? — Това звучеше като обида. — Браво на теб!
Адриан се вгледа в брат си. Майорът отговори на погледа му.
— Не се дръж така, Анди. Нямаш право. Загазил си сериозно. Не те извиках, за да ти помогна, не бих могъл да направя това. Извиках те, за да те предупредя.
— Какво, по дяволите, дрънкаш?
— Един от нашите хора е взел писмени показания от някакъв офицер в Сайгон. Разполагаме с пълни сведения за дейността на една група, наричаща себе си „Очи“.
Андрю отскочи назад към стената, лицето му се изопна, пръстите му се свиха конвулсивно. Сякаш замръзна. Когато заговори, гласът му не беше по-силен от шепот:
— Кои сте тези „ние“?
— Съвсем скоро ще научиш. Всичко ще бъде записано в призовката.
