—
— Да. От Министерство на правосъдието, специален отдел… Няма да ти казвам кои са. Искам само да знаеш, че си на първо място в списъка. Знаем, че сте осем души. Знаем имената на седем от тях. Осмият е тук, в Пентагона, отдел „Снабдяване“. Ще го открием.
Андрю остана неподвижен край стената. Нищо у него не трепваше освен мускулите на челюстта му, която се движеше бавно, равномерно. Гласът му отново стана нисък, овладян:
— Какво си направил? Какво сте направили вие, копелета такива?
— Ще ви спрем — отговори Адриан.
— Какво знаете? Какво са ви казали?
— Истината. — Няма причина да се съмняваме в това.
— За да изпратиш призовка, са ти нужни доказателства!
— Нужен ми е вероятен мотив. Такъв съществува.
— Имате само едни показания! Това е нищо!
— Ще последват и други. Какво значение има? С теб е свършено.
Гласът на Андрю отново стана спокоен. Той заговори с безразличие:
— Навсякъде има недоволни офицери. Оплакват се непрекъснато. Навсякъде, всеки ден…
— Не и по този начин. Границата между оплакване и уличаване в шантаж е пределно ясна. Във вашия случай няма никакво съмнение.
— Кого сме шантажирали? — попита Андрю. — Никого!
— Събирате данни, прикривате доказателства. Намерението ви е ясно. Пише го в показанията.
— Нямате никакви документи!
— Хайде, не на мен тия. Все някъде са скрити — каза Адриан уморено. — Но повтарям, какво значение има? С теб е свършено.
Офицерът се раздвижи. Пое дълбоко дъх и се изпъна до стената.
— Слушай — каза той тихо, с напрегнат глас. — Не знаеш какво правиш. Каза, че си консултант на хора, които са обезпокоени. И двамата сме наясно какво означава това, ние сме Фонтайн. Искат да те използват!
— Не виждам нещата така.
— Но това е вярно! — изкрещя майорът и отново понижи тон: — Няма нужда да ми казваш с какво се занимаваш. Пише го във вестниците. Гониш едрите риби, тайните интереси, както се изразяваш. И си добър в това. Е, какво мислиш, че правя аз? Аз също гоня едрите риби! Ако ни спреш, ще унищожиш най-добрите офицери в армията! Хората, които искат да изринат мръсотията! Не го прави, Адри! Ела при нас! Предлагам ти го сериозно.
— Да дойда при вас… — повтори Адриан, без да вярва на ушите си. — Ти си полудял. Кое те кара да мислиш, че има и микроскопична възможност да го направя?
Андрю направи крачка напред и погледна брат си в очите:
— Защото аз и ти искаме едно и също нещо.
— Не, не е едно и също.
— Помисли, за Бога! „Тайни интереси“. Доста често използваш тези думи, нали? Четох обвинителната ти реч в последното дело. Там ги повтаряш непрекъснато.
— Защото ставаше дума за това. Една компания е собственик на много други и вместо конкуренция всъщност е монопол и печели за сметка на други. Какво общо има това?
— За теб този термин има отрицателен смисъл. Окей, приемам това. Но може да има и друг смисъл. Може да има добри тайни интереси. Както е при нас. Нашите интереси не са свързани с нас, ние нямаме нужда от нищо. Те са за страната и нашите възможности са значителни. Ние можем да направим много. И го правим. Не ме спирай! За Бога, не ме спирай!
Адриан се обърна и тръгна по влажните дъски към кея. Вълните се плискаха в коловете.
— Анди, ти говориш много убедително. Винаги си звучал убедително, уверено, самоуверено. Само че този път няма да мине. — Той се обърна към майора и го погледна. — Казваш, че нямаме нужда от нищо, но не е така. Имаме нужда… искаме нещо… и двамата. И това, което искаш ти, ме плаши, защото знам какво разбираш под „добро“. Наистина ме плаши. Мисълта за твоите „най-добри“ офицери е достатъчна, за да ме накара да изтичам в библиотеката и да препрочета конституцията.
— Това са празни приказки! Та ти не ги познаваш!
— Познавам методите им. Познавам твоите методи. Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че в Сан Франциско ти имаше известно право. Това не ми харесваше, но го приех. Сега не можеш да ме убедиш и затова те предупреждавам. Спаси главата си, доколкото можеш, дължа да ти предоставя тази възможност. Измъкни се от тази каша с колкото се може по-малко неприятни последствия.
— Не можеш да ме заставиш — каза Андрю язвително. — Репутацията ми в армията е безупречна. Кой, по дяволите, си ти? С какво разполагаш? С писанията на един недоволен офицер от района на бойните действия! Глупости!
— Ще ти кажа нещо. — Адриан спря край вратата на навеса и повиши глас: — След пет дни, това е следващият петък, във военния съд ще бъдат предадени материалите за вас. Съгласни сме да преговаряме за условията през уикенда. Можем да постигнем някакво споразумение, не държим да се вдига много шум, но имаме едно твърдо условие. Да напуснете армията. Всички вие.
Майорът понечи да тръгне напред, но се спря край една лодка. Сякаш беше готов да се хвърли в атака, към врага. Овладя се. През тялото му преминаваха вълни на отвращение и гняв.
— Бих могъл да… да те убия — прошепна той. — Презирам те!!
— Предполагам — отвърна Адриан и затвори очи за миг. Беше уморен. — По-добре тръгвай към летището веднага — продължи той и погледна към брат си. — Имаш да правиш много неща. Предлагам ти да започнеш с документите, които сте събрали. Както разбрах, занимавате се с това от три години. Трябва да ги предадеш на съответните органи.
Ядосан, майорът тръгна напред, заобиколи Адриан и излезе от навеса за лодки. Започна да се изкачва по стъпалата нагоре през две.
Адриан бързо отиде до вратата и извика. Брат му беше стигнал до ливадата.
— Анди!
Майорът застана неподвижно, но не се обърна и не каза нищо.
— Възхищавам се от силата ти — продължи адвокатът. — Винаги съм се възхищавал. Както и от силата на баща ни. Ти си негова кръв, но не си като него. Нещо ти липсва, така че ти предлагам да се разберем. За мен ти си опасен човек. Предполагам, че това е, което презирам аз.
— Разбрахме се — отговори Андрю монотонно и тръгна през ливадата към къщата.
19.
Оркестърът и доставчиците си тръгнаха. Андрю беше откаран на летище „Ла Гуардиа“. В девет часа имаше самолет за Вашингтон.
Адриан остана сам край брега близо половин час след като си тръгна брат му. Най-накрая той се запъти нагоре, за да поговори с родителите си. Каза им, че е имал намерение да остане при тях, но в последния момент е решил, че е по-добре да се върне във Вашингтон.
— Трябваше да тръгнеш с брат си — каза му Джейн на пътната врата.
— Да, наистина — отвърна той. — Но не ми дойде наум.
Сбогува се.
Когато Адриан си отиде, Джейн излезе на терасата с писмото, оставено от свещеника. Тя го подаде на съпруга си, без да е в състояние да прикрие опасенията си.
— Донесе го един човек. Преди три часа. Свещеник. Каза, че е от Рим.
Виктор вдигна поглед към жена си. В очите му нямаше безпокойство и поради това тя разбра, че се безпокои.
— Защо чака толкова дълго?
— Защото синовете ти имаха рожден ден.
— Те са чужди един на друг — каза Виктор и пое плика. — И двамата са наши деца, но са много далеч
