Знакът на близнаците

всичко това за секунди! Сега ще си върна загубеното с печалба. Ще проведа най-големия търг, за който някога си чувал.

— И какво ще продаваш? Вехтории?

Стоун дръпна назад петлето на пистолета си. Ръката с ръкавицата тупна облегалката на креслото, очите му се вторачиха в мрака.

— Не си прави шеги!

— Не се шегувам. И не съм глупав, сам го каза. А ти не можеш да натиснеш този спусък. Имащ само един начин да предадеш съдържанието на контейнера. Ако постъпиш иначе, много лесно ще бъде издадена още една заповед за екзекуция. Хората, които те наеха преди пет години, не обичат да изпадат в неловки положения.

— Млъкни! — Стоун вдигна дясната си ръка и ядосано я стовари върху облегалката на креслото. — Тези номера няма да ми минат, копеле мръсно! Правил съм ги много преди и да чуеш за Лох Торидън.

— Лох Торидън се основаваше на грешките. На некомпетентността. Помниш ли? — Виктор отстъпи назад, като бутна стола с крак и разпери ръце безпомощно. — Хайде, погледни сам. Няма да ме убиеш, преди да разбереш какво ще спечелиш.

— Дръпни се назад! Още!

Стоун заобиколи креслото, протегнал напред безжизнената си дясна ръка. В лявата стискаше оръжието, което можеше да гръмне при най-лекото докосване на спусъка.

Виктор отстъпи още, без да отделя поглед от пистолета. Моментът щеше да настъпи, това беше единственият му шанс.

Англичанинът се приближи до бюрото, изпълнен с омраза и ненавист, готов да натисне спусъка при най-малкия повод. Погледът му се отмести от Виктор и се плъзна по плота на бюрото, отрязаната ръка на Гуидо Барзини, сандъка. И купчината боклуци в него.

— Не! — прошепна той. — Не!

Моментът настъпи — изненадата беше в очите на Стоун. След част от секундата щеше да е късно.

Виктор скочи над бюрото с протегнати към оръжието ръце — то беше трепнало за миг, но не можеше да се надява на нищо повече.

Изстрелът беше оглушителен, но куршумът удари плота на бюрото. Навсякъде се разлетяха трески. Виктор стисна китката на Стоун и я изви с всичка сила, без да обръща внимание на ударите, които твърдата ръка с ръкавица сипеше по лицето и врата му. Англичанинът вдигна коляно и го изрита в слабините. Пистолетът остана в ръката му. Беше освирепял от ярост. Само със сила този човек не можеше да бъде победен.

Виктор направи единственото, което му оставаше. За миг престана да се съпротивлява и позволи Стоун да насочи пистолета към стомаха му. Малко преди да докосне якето му, той рязко го изви нагоре и отскочи встрани.

Изстрелът отекна. За миг Виктор беше заслепен, усети паренето на газовете от цевта и му се стори, че умира.

След това усети, че тялото на Джефри Стоун се свлича на пода и тежестта му го дърпа надолу.

Отвори очи. Куршумът беше проникнал през долната челюст и беше отнесъл горната част на черепа.

До кървавата пихтия се търкаляше отрязаната ръка на Гуидо Барзини.

Намери трупа на стареца и го занесе в конюшнята. Сложи го върху леглото и го покри с чаршаф. Изправи се отстрани и остана неподвижен. Не знаеше колко е стоял така, мъчейки се да разбере болката и смъртта, и любовта.

Кампо ди Фиори беше потънало в тишина. За него тайната беше погребана и никога нямаше да излезе наяве. Савароне не беше пожелал да я сподели с никого. И синът му повече нямаше да се занимава с нея. Нека други го правят. Нека Тийг, ако желае, се занимава с останалото. Виктор беше приключил.

Той тръгна по северния път и се качи на наетата кола.

Зората настъпваше. Лятното слънце скоро щеше да освети полята наоколо. Виктор погледна още веднъж дома, в който беше протекло детството му, и запали мотора.

Дърветата се втурнаха към него, листата се сляха в зелени, бели и оранжеви петна. Погледна скоростомера. Над осемдесет. Осемдесет и четири километра в час по криволичещия през гората път. Знаеше, че трябва да намали скоростта. Беше глупаво, опасно да кара така. Но кракът му не се подчиняваше на разума.

Трябваше да се махне оттук час по-скоро!

Преди портата имаше голям плавен завой. Някога, преди години, когато минаваха оттук, натискаха клаксона, преди да навлязат в него. Сега нямаше причина да го прави. И с облекчение забеляза, че е отпуснал педала на газта. Инстинктът му все още работеше. Въпреки това взе завоя с петдесет и гумите изсвириха. На правия участък след това отново ускори. Щеше да мине през портата, да подкара към Варезе, после към Милано.

Към Лондон.

Не беше сигурен кога точно ги видя. Тях. Умът му беше някъде другаде, погледът му — прикован в пътя непосредствено пред колата. Усети само че натиска спирачката с такава сила, че отхвръкна напред — почти се удари в предното стъкло. Колата поднесе, гумите изсвистяха, изпод колелата се вдигна облак прах. През портата мина странично и спря на сантиметри от двете черни лимузини, които се появиха изневиделица и му препречиха пътя.

Тялото му се върна на облегалката, цялата кола се разтресе от внезапното спиране. Трябваха му няколко секунди, за да се отърси от изненадата. Премигна и се вгледа напред. Това, което видя, превърна гнева му в изумление. Пред двете лимузини стояха петима мъже, облечени в черни църковни одежди, с бели яки. Гледаха го невъзмутимо. След това задната врата на лимузината вдясно се отвори и излезе шестият човек. Беше на около шестдесет, също облечен в черно.

В косата му имаше бял кичур.

17.

Кардиналът имаше фанатичен поглед и лицето му беше вдървено като на луд. Движенията му бяха плавни, отмерени, непозволяващи на публиката да отклони вниманието си нито за миг. Беше едновременно театрален и зловещ. Това поведение беше култивирано през годините, прекарани във Ватикана. Донати беше орел, който се храни с врабчета. Той беше недосегаем за справедливостта — той раздаваше справедливостта.

При вида му Виктор изгуби контрол над себе си. Фактът, че този убиец от църквата се беше осмелил да дойде в Кампо ди Фиори, го накара да побеснее. Хвърли се напред към зловещата, облечена в расо фигура, загубил всякакъв разсъдък и инстинкт за самосъхранение.

Свещениците го очакваха. Те се събраха и препречиха пътя му. Уловиха го и извиха ръцете му високо зад гърба. Едни силни пръсти стегнаха гърлото му и извиха главата му назад. Не можеше да диша, но виждаше и чуваше.

— Колата — каза Донати тихо.

Двама веднага изтичаха до наетата кола и започнаха да я претърсват. Виктор, чу как отварят вратите, багажника. След това разкъсването на тапицерията. Продължиха близо четвърт час. През цялото време кардиналът го гледаше. Едва когато претърсването приключи, той погледна към колата.

— Няма нищо, ваше преосвещенство.

Донати кимна на свещеника, който стискаше гърлото на Виктор. Силните пръсти се отпуснаха и той запреглъща. Ръцете му все още бяха извити зад гърба.

Кардиналът заговори:

— Еретиците от Константинопол са направили добър избор — отстъпниците от Кампо ди Фиори. Враговете на Христа.

— Касапин! — едва успя да прошепне Виктор. Вратът го болеше силно. — Животно! Ти уби семейството ми! Видях те!

— Да, помислих си, че би могъл. — Кардиналът говореше тихо, с отрова в гласа. — И сам бих натиснал