години, се беше събудил отново. Трябваше да го овладее, преди омразата да предизвика сблъсък, преди фанатиците да превърнат издирването му в свещена война, както бяха направили преди тридесет години. Виктор знаеше, че дължи това на баща си, на майка си, на близките си, убити в бялата светлина на Кампо ди Фиори. И на онези, които бяха умрели в Оксфордшър. На един заблуден млад монах, наречен Петриди, самоубил се на скалистия склон в Лох Торидън, на един човек на име Тийг, на един бивш нелегален на име Любок, на един старец на име Гуидо Барзини, който го беше спасил от самия себе си.
Не можеше да позволи на насилието да започне отново.
Заваля по-силно, на коси пристъпи, духани от поривите на вятъра. Виктор протегна ръка към стола от ковано желязо до себе си и се изправи с мъка, стиснал здраво бастуна си.
Застана на терасата и погледна към океана. Дъждът и вятърът изчистиха ума му. Знаеше какво трябва да направи, къде трябва да отиде.
Хълмовете на Варезе.
Кампо ди Фиори.
20.
Голямата кола приближи портите на Кампо ди Фиори. Виктор гледаше през прозореца, усещайки спазъма в гърба си. Очите му регистрираха, умът запаметяваше.
Животът му бе променен, болезнено, на едно парче земя оттатък портите. Опита се да овладее спомените си, не можеше да ги потисне. Прогони от главата си всички образи и на тяхно място се появиха черни раса и бели яки.
Колата мина през портата. Виктор задържа дъха си. Кацна в Милано от Париж колкото се може по- незабелязано. В Милано си взе най-обикновена единична стая и в регистъра на хотела се записа като „В. Фонтайн, Ню Йорк.“
Времето беше свършило своята работа. Нямаше повдигнати вежди и любопитни погледи. Името му не предизвика въпроси. Преди тридесет години в Милано то би предизвикало коментари. Сега вече не.
Преди да тръгне от Ню Йорк, той направи една справка. Повече от това би събудило тревога. Научи кой е собственик на Кампо ди Фиори. Имението беше продадено преди двадесет и седем години — оттогава не беше сменяло притежателя си. И все пак името не говореше нищо на никого в Милано. Никой не беше го чувал.
Автомобилът тръгна по алеята към входа на къщата. Към спазъма в гърба се прибави и остро парене в очите. Когато наближи лобното място на близките си, слепоочията му започнаха да пулсират.
Виктор улови китката си и заби нокти в плътта. Болката помогна — успя да погледне през прозореца и да види какво има там сега, не преди тридесет и три години.
Видя една гробница — овехтяла, но поддържана. Всичко беше така, както и преди, но не беше предназначено за живите. Дори и оранжевите лъчи на залязващото слънце му се сториха мъртви — величествено изящни, но не живи.
— Няма ли пазачи? Никой ли не стои на портата? — попита Виктор.
Шофьорът се обърна назад:
— Не днес следобед, падроне. Днес няма охрана. И свещеници от Ватикана.
Виктор залитна напред. Металният му бастун падна от ръката му.
— Значи съм изигран!
— Не. Наблюдаван, очакван… Не изигран. Вътре ви чака един човек.
— Един човек?
— Да.
— Да не би името му да е Енричи Гаетамо?
— Казах ви. Тук няма свещеници от Ватикана. Моля, влезте вътре. Да ви помогна ли?
— Не, благодаря. Мога и сам.
Виктор излезе от колата бавно — всяко движение беше борба. Паренето в очите му изчезна, гърбът му се отпусна. Разбра. Умът му се мъчеше да се съсредоточи. Беше дошъл в Кампо ди Фиори, за да намери отговор. За да се противопостави. Но не беше очаквал това да стане така.
Изкачи се по мраморните стъпала и застана пред дъбовата врата от детството си. Спря в очакване да го обземе неизбежното чувство на тъга. Но то не дойде, защото на това място нямаше живот.
Чу форсирането на двигателя зад себе си и се обърна. Шофьорът обърна колата и подкара по алеята към портата. Който и да беше той, искаше да се махне оттук колкото се може по-бързо.
Докато проследяваше колата с поглед, чу металното изщракване на резето. Обърна се към голямата врата — беше отворена.
Не можеше да прикрие шока си. Не се и опита. Обзе го гняв, цялото му тяло затрепери.
На прага стоеше
— Това, че в тази къща виждам свещеник, за мен е много болезнено.
— Съжалявам, че се чувствате така — отговори свещеникът на италиански, но с чужд акцент. Гласът му беше тънък, но твърд. — Ние ценяхме Савароне Фонтини-Кристи повече от всеки друг. Поверихме му най- скъпото, което имахме.
Очите им се срещнаха. Никой не трепна, но гневът на Виктор се смени с изумление.
— Вие сте грък! — прошепна той едва чуто.
— Да, така е, но това няма значение. Аз съм монах на Константин. Моля ви, влезте. — Старият свещеник отстъпи назад, за да може Виктор да влезе, и добави с мек тон: — Не бързайте, огледайте наоколо. Малко неща са се променили. Направихме снимки и описи на всяка стая. Поддържаме всичко в първоначалния му вид.
— Така са постъпили и германците. — Виктор влезе в огромния вестибюл. — Странно е, че тези, които са положили толкова усилия да се сдобият с Кампо ди Фиори, не желаят да го променят.
— Човек не променя едно красиво украшение и не обезличава скъпа картина. Няма нищо странно в това.
Виктор не отговори. Вместо това той стисна бастуна си и тръгна към стълбата. Спря пред арката вляво, през която се влизаше в огромната всекидневна. Наистина нищо не беше променено. Картините, масичките край стената, старите огледала над тях, ориенталските килими, покриващи излъскания под, голямата стълба с блестящ от чистота парапет.
Погледна и вляво, към арката, през която се влизаше в трапезарията. Върху огромната маса падаха сенки. Сега тя беше гола, излъскана, празна. Някога на нея се хранеше семейството му. Спомни си. Стори му се, че чува смеха и подрънкването на приборите. Спорове и анекдоти, безкрайни разговори — храненето беше важно събитие в дома им.
Образите замръзнаха, гласовете изчезнаха. Беше време да погледне другаде.
Виктор се обърна. Монахът посочи другата арка:
— Да влезем в кабинета.
Той тръгна пред стареца през всекидневната. Без да ще — не желаеше да събужда спомените си, — погледът му се спря на мебелите. Толкова познати. Всеки стол, всяка лампа, всеки гоблен бяха точно както ги помнеше.
Виктор пое дъх и затвори очи за миг. Беше зловещо. Намираше се в един музей, който някога е бил част от живота му. Това, което изпитваше, беше най-жестокият вид тъга. Продължи нататък към кабинета на Савароне. Този кабинет никога не стана негов, макар че в него едва не завърши животът му. Премина през вратата, през която му бе подхвърлена отрязаната кървава ръка на Гуидо Барзини.
Ако нещо го стресна, това беше лампата на бюрото. И светлината, която осветяваше пода през зеления абажур. Беше
