Знакът на близнаците

светлината й бе осветила разбития череп на Джефри Стоун.

— Седнете, моля — каза старецът.

— След минута.

— Може ли?

— Извинете?

— Може ли да седна зад бюрото на баща ви — обясни монахът. — Наблюдавах очите ви.

— Тази къща е ваша, бюрото — също. Аз съм посетител.

— Но не и чужд човек.

— Очевидно. Мога ли да считам, че разговарям с представител на Baricours, Pere et Fils?

Старият монах кимна мълчаливо. Той заобиколи бюрото, дръпна стола и отпусна немощното си тяло в него.

— Не обвинявайте адвоката от Милано. Той нямаше как да знае. Тази фирма отговаряше на вашите условия. Постарахме се да бъде така. Всъщност това е орденът „Ксенопи“.

— Моите врагове — каза Виктор тихо. — През 1942 година в Оксфордшър имаше един лагер на MI-6. Опитахте се да убиете жена ми. Умряха много невинни.

— И други решения са вземани, без старейшините да могат да се намесят. Екстремистите постъпиха, както пожелаха. Не успяхме да им попречим. Не очаквам, че ще приемете това обяснение.

— Не го приемам. Откъде научихте, че ще дойда в Италия?

— Не сме това, което бяхме някога, но все още имаме източници. Един от тях ви наблюдава. Не питайте кой е той. Няма да ви кажа. Защо се върнахте? Защо дойдохте в Кампо ди Фиори след тридесет години?

— За да открия един човек на име Гаетамо — отвърна Виктор. — Енричи Гаетамо.

— Гаетамо живее край Варезе — отговори монахът.

— Той все още търси влака от Солун. Пътувал е навсякъде и е разпитвал. Защо останахте тук през цялото това време?

— Защото тук някъде е ключът — отговори монахът. — Имаше споразумение. През октомври тридесет и девета дойдох в Кампо ди Фиори. Аз уговорих Савароне Фонтини-Кристи да ни помогне. Аз изпратих онзи монах с влака. С брат му, машиниста. И пожелах смъртта им в името на Бога.

Виктор се вгледа в монаха. Светлината, хвърляна от лампата, осветяваше бледата сбръчкана кожа и тъжните, мъртви очи. Виктор си спомни посетителя в офиса си във Вашингтон.

— При мен дойде един грък и ми каза, че семейството му служило на своята църква по начин, който той не можел да проумее. Да не би машинистът, братът на монаха, да се казва Анаксас?

Главата на стареца се вдигна нагоре. Погледът му за миг оживя:

— Къде сте чули това име?

Виктор извърна лице и погледът му падна върху една картина на стената, окачена под Богородицата. Беше ловна сцена — мъже с пушки гонеха птици от храстите. Над тях кръжаха други птици.

— Ще си разменим информацията — каза той тихо. — Най-напред, защо баща ми се съгласи да работи за вашия орден.

— Сам знаете отговора. Неговата грижа беше една. Да не се разделя допълнително християнският свят. Интересуваше го едно: да бъдат победени нацистите.

— А защо този контейнер изобщо е бил изнесен от Гърция?

— Германците бяха мародери, а наследството на Константин е нещо ценно. Получихме информация от Полша и Чехия, че нацистките окупатори обират музеи, опустошават манастири и параклиси. Не можехме да рискуваме да го оставим в Гърция. Баща ви организира всичко. Невероятно добре. Донати остана излъган.

— Използван е и втори влак — каза Виктор. — По същия маршрут, но три дни по-късно.

— Да. Донати научи за него чрез германците, които нямаха представа за значимостта на товара. Те се интересуваха от съкровища — картини, скулптури, произведения на изкуството, не от тайнствени ръкописи, чиято стойност е известна само на учените. Но фанатикът Донати не можа да устои. За опроверженията на клаузата Filioque пълзят слухове от години. Искаше на всяка цена да ги притежава. — Монахът замълча, потънал в болезнени спомени. — Интересите на кардинала и на германците съвпадаха. Берлин искаше да ликвидира влиянието на Савароне Фонтини-Кристи. Донати не искаше той да посрещне онзи влак. Реши да му попречи. На всяка цена.

— Защо изобщо Донати беше замесен?

— Отново заради баща ти. Той знаеше, че нацистите имат могъщ приятел във Ватикана, и искаше да го компрометира като такъв. Кардиналът нямаше откъде да научи за втория влак освен от немците. Баща ти смяташе да се възползва от този факт. Това е цената, която той поиска от нас. Но тази цена доведе до екзекуцията в Кампо ди Фиори.

Виктор чу гласа на баща си, отекващ през десетилетията: Джулиамо Донати, позор за Ватикана… човек, който държи хората в подчинение със страх. Савароне знаеше кой е врагът, но не си даваше сметка колко чудовищен е той.

Шината, поддържаща гърба му, беше започнала да се врязва в плътта. Стоеше изправен прекалено дълго. Стисна бастуна и отиде до стола пред бюрото. Седна.

— Знаете ли какво има в контейнера? — попита старецът тихо.

— Да, Бревър ми каза.

— Бревър не знаеше всичко. Беше му казана само част от истината. Какво ви обясни той?

Виктор почувства тревога. Погледна монаха в очите.

— Каза ми за опроверженията на клаузата Filioque, ръкописи, които отричат божествеността на Христос. И най-опасният от тях бил някакъв арамейски свитък, който поставял под въпрос самото му съществуване. От него можело да се заключи, че Христос изобщо не е съществувал.

— Не тези ръкописи са най-важното. Не е и пергаментът. Най-важното е една изповед, писана много преди тях. — Старецът извърна лице. Той вдигна ръце и кокалестите пръсти докоснаха бледата кожа на лицето му. — Опроверженията са нещо, върху което трябва да умуват учените. Като част от тях, арамейският свитък е двусмислен и неясен. Обаче преди тридесет години, в разгара на една морална война, ако това не е алогизъм, публикуването на този ръкопис би могло да има катастрофални последици. За Бревър това беше достатъчно.

Виктор го гледаше като хипнотизиран.

— Каква е тази изповед? За първи път чувам за нея.

Монахът отново го погледна. В кратката пауза, преди да заговори, Виктор долови вътрешната борба, с която взема решението.

— Тя е всичко. Написана е на пергамент, изнесен от един римски затвор през шестдесет и седма година след Христа. Знаем датата, защото в документа се споменава за смъртта на Исус по еврейския календар. Тридесет и четири години преди това. Всичко съвпада с антропологичните изследвания. Писал я е човек, който се е скитал сляпо; говори за Гетсиман, Генизарет и Коринт, Понт, Галация и Кападокия. Не може да бъде никой друг освен Симон от Бетсаида, на когото е дадено името Петър. От човека, наречен Исус Христос. Това, което е записано на този пергамент, надминава човешкото въображение. Той трябва да бъде намерен на всяка цена.

Монахът млъкна и се втренчи във Виктор.

— И унищожен? — попита той тихо.

— Унищожен — отвърна старецът. — Но не поради причините, които биха могли да ви дойдат наум. Защото нищо не е променено и въпреки това всичко е променено. Клетвата ми не ми позволява да ви кажа повече от това. И нямаме много време. Ако можете да ни помогнете, трябва да го направите. Този пергамент може да промени историята на човечеството. Би трябвало да бъде унищожен преди векове, но безумието е взело връх. Това може да хвърли голяма част от света в ужасни мъки. Никой не може да оправдае това.

— Но вие казахте, че нищо не се е променило и все пак всичко се е променило. Едното изключва другото. Не разбирам.

— Изповедта е разбираема. С цялата мъка, която съдържа. Не мога да ви кажа повече.

— Баща ми знаеше ли за нея? Или сте му казали само това, което знаеше Бревър?

— Знаеше — отговори монахът от „Ксенопи“. — Опроверженията на Filioque са само материал за