интелигентен начин да се продадат тези книжа е срещу валута и под номиналната им стойност.
— Не се наложи някой да ми го казва.
— Сега е мой ред да задавам въпроси.
— Продължавай.
— Дали е трудно, как мислиш, да се проследят депозити от подобна величина, независимо дали са в злато, или каквото и да е друго? И още един въпрос. Къде по света се намират банките, готови и дори способни да приемат подобни влогове?
— И двамата знаем отговорите: шифровани, номерирани — невъзможно е.
— И в кой от големите банкови концерни на Швейцария се е настанил на работа „Неподкупният“?
Синът й спря за момент и смръщи голите си очи.
— Сега ти си лудата — тихо отговори той.
— Напротив. Ти мислиш на дребно, Ълстър. Използваш огромни суми, но мислиш на дребно… Нека в мраморните зали на Берн и Цюрих се пусне слухът, че сумата от един милион американски долара се предлага за поверителна информация…
— И какво би спечелила от това?
— Информация!… Имена! Хора!
— Ще ме накараш да се разсмея!
— Смехът ти ще спре без време!… Очевидно е, че имаш сподвижници, имаш нужда от тях. Заплахите ти правят това дваж по-ясно и аз съм сигурна, че им плащаш добре… Въпросът е — щом веднъж те научат за мен и аз за тях — ще могат ли да устоят на предложената от мен цена? Тук ти със сигурност не можеш да ме надминеш! Тук сумите не са без значение!
Гротескната маска се изкриви още повече, докато обезобразената уста надаваше дебел провлачен смях.
— Години чаках, за да мога да ти кажа, че вашите теории за „гъвкавото“ управление вонят на мърша! Свърши се с долните ви машинации на „бутни и владей“! Дотук бяхте! Край! С вас е свършено! Няма ви!… Кои сте вие, за да манипулирате така всичко наоколо? С корумпираните си банкери! Гадните ви еврейчета! Вашата свърши! Наблюдавал съм ви! Вашият биологичен вид е мъртъв!… И не ми говори за моите сподвижници. Те не биха се приближили нито до теб, нито до парите ти!
Мъжът в черно бе побеснял.
— И ти вярваш на всичко това? — запита Елизабет, без да трепне. Просто задаваше въпрос.
— Докрай! — незаздравялата плът на Ълстър Скарлет бе почервеняла от притока на кръв. — Ние имаме още нещо! И не можеш да ни докоснеш! Никой от нас! Ние нямаме цена!
— Все пак ще се съгласиш — както в случая с банковите писма — че мога да се окажа досадна. Само че в далече по-голяма степен. Готов ли си да поемеш риска?
— Ти подписваш единайсет смъртни присъди! Едно масово погребение! Това ли искаш, майко?
— Отговорът и на двата ни въпроса изглежда е не. Това е вече по-разумна спогодба.
Мъжът в черно спря за миг и заговори тихо и точно.
— Ти не можеш да се равняваш с мен. Не си го въобразявай и за секунда!
— Какво се случи, Ълстър? Какво стана?… Защо?
— Нищо и всичко! Върша това, което никой от вас не е способен да направи! Това, което трябва да бъде направено! Но ти не можеше да го сториш!
— Бих ли… бихме ли… искали да го направим?
— Повече от всичко на света! Но не ви стиска! Слаби сте!
Телефонът иззвъня, пронизвайки въздуха.
— Не си прави труда да го вдигаш — каза Ълстър. — Ще звънне само веднъж. Просто сигнал, че моята съпруга — тази предана курва — и последният й креватен партньор са излезли от Клариджис.
— В такъв случай, предполагам, че тази среща е приключена.
За голямо свое облекчение тя видя, че той прие нейните думи. Бе също забелязала, че в подобно състояние той е опасен. Някакъв тик подръпваше кожата на лицето му над дясното око. Той изпъна пръсти бавно и съсредоточено.
— Запомни какво ти казах. Една твоя грешка и…
Тя го прекъсна, преди той да успее да довърши.
— А ти не забравяй коя съм аз, млади момко! Говориш с жената на Джовани Мериджи Скарлати! Няма нужда да се повтаряш. Разбрахме се. Върви и гледай мръсната си работа. Не ме интересуваш повече!
Мъжът в черно закрачи бързо към вратата.
— Мразя те, майко.
— Надявам се, че от тези, които не са ти така мили, да си получил поне толкова, колкото и от мен.
— Безкрайно повече, но това ти никога не би могла да разбереш.
Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна силно след себе си.
Елизабет Скарлати застана до прозореца и дръпна пердетата. Подпря се на студеното стъкло. Центърът на Лондон бе потънал в дълбок сън и само няколко пръснати светлини се открояваха като точки върху бетонната му фасада.
Какво за Бога бе сторил той?
Нещо повече, кой му обръщаше внимание?
Това, което тя допускаше да е сковаващ страх, се превърна в ужас — защото той имаше оръжието. Оръжието на властта, влиянието — което тя и Джовани невинно бяха осигурили с труда си.
За тях наистина парите бяха без значение.
От старческите й очи се зарониха сълзи. Онази вътрешна чувствителност, която се крие някъде дълбоко у всички човешки същества, я бе сварила неподготвена. Не бе плакала повече от трийсет години.
Елизабет се отдръпна от прозореца и бавно започна да обикаля стаята. Предстояха й дълги размисли.
Глава 28
В един от кабинетите на Британското вътрешно министерство Джеймс Дерек извади една папка от шкафа.
— Жак Луи Бертолд, четвъртият маркиз на Шательоро.
Служителят, отговарящ за досиетата, влезе в стаята.
— Здравей, Джеймс. Пак до късно работиш, изглежда.
— Уви, Чарлз, така е. Вземам едно копие. Получи ли заявката ми?
— Ето я. Само нека да попълня това и ще се подпиша. Но дай, ако можеш, по-накратко, че играем карти оттатък.
— Кратко и ясно. Американците подозират, че персонал от посолството им продава американски акции тук. Този Бертолд се движи в дипломатическите кръгове. Възможно е да има връзка с младия Скарлати.
Служителят отбеляза нужните данни.
— Кога е станало всичко това?
— Преди около година, както разбирам.
Колегата му спря да пише и вдигна очи към Джеймс Дерек.
— Преди година?
— Да.
— И този американец иска да разработва персонала от посолството
— Точно така.
— Изглежда е паднал на погрешната страна на Атлантика тогава. Целият персонал на американското посолство бе прехвърлен преди четири месеца. Не е останал абсолютно никой, дори и една секретарка от хората, които бяха в Лондон преди година.
— Много странно — тихо каза Дерек.
— Бих казал, че американският ти приятел е в доста лоша връзка с Държавния си департамент.
— Което означава, че лъже.
