— Казвам се Кенфийлд, сестро. Идвам за мадам Елизабет Скарлати. Нейната снаха е с мен.
— Бихте ли почакали, моля. Може ли? — жената даде да се разбере, че би искала да вземе картата със себе си. Той й я подаде през малкия отвор.
— Разбира се.
Прозорчето бе затворено и залостено с резе. Кенфийлд отиде обратно до колата и каза на Джанет:
— Много са предпазливи.
— Какво става?
— Взе ми картата, за да се убеди, че на снимката съм аз, а не някой друг.
— Прекрасно е тук, нали? Толкова спокойно.
— Засега да. Но нищо не обещавам, щом веднъж видим нашето момиче.
— Вашето коравосърдечно отношение и безучастно пренебрежение към моята физическа цялост, да не говорим за удобства, наистина нямат граници! Имате ли някаква представа на какво спят тези идиотки? Ще ви го кажа! На армейски нарове!
— Съжалявам — Кенфийлд се постара да не се разсмее.
— А знаете ли с какви помии се хранят? Ще ви кажа и това! Храна, която бих забранила и в конюшнята си!
— Казаха ми, че сами си отглеждали зеленчуци — противопостави се меко данъчният инспектор.
— За да оберат торта и да оставят растението!
В същия момент камбаните от манастира отекнаха в долината.
— Това продължава ден и нощ! Запитах тази заблудена жена, сестра Маккрий, или както там й е името, защо толкова рано сутринта? — и знаете ли какво ми отговори тя?
— Какво, майко? — попита Джанет.
— „Такава е волята на Христа“ — това ми каза. „Това не е добрият епископален Христос“ — казах й аз… Беше непоносимо! Защо се забавихте така дълго? Мистър Дерек каза, че ще сте тук преди четири дни.
— Трябваше да изчакам куриер от Вашингтон. Да тръгваме. Ще ви разкажа.
Елизабет седеше на задната седалка на бентлито, зачетена в списъка от Цюрих.
— Познавате ли някои от тези хора? — попита Кенфийлд.
— Лично не. По репутация обаче — почти всички.
— Например?
— Американците, Луис Гибсън и Ейвъри Ландър, са двама екстравагантни тексаски богаташи. Убедени са, че именно те са създали нефтените полета. Чувала съм, че Ландър е истинска свиня. Харолд Лийкок, единият от англичаните, е голямо име на Британската фондова борса. Много е умен. Мирдал от Швеция е също по европейските фондови пазари. В Стокхолм… — Елизабет вдигна очи и отвърна на отправения от Кенфийлд поглед в огледалото за обратно виждане.
— Някой друг?
— Да. Тисен. Фриц Тисен. Стоманодобив и машиностроене. Всеки познава Киндорф — въглищата на долината на Рур, и Шницлер. Той е сега в „И. Г. Фарбен“… Единият от французите Д’Алмейда контролира железниците им, мисля. Доде не познавам, но съм срещала името.
— Има танкери. Параходни линии.
— А, да. И Мастерсън. Сидни Мастерсън — англичанинът. Внос от Далечния изток, мисля. Не познавам Инес-Боуен, но, отново срещала съм някъде името.
— Не споменахте Ролинс. Томас Ролинс.
— Не смятах, че е необходимо. „Годуин и Ролинс“, тъстът на Бутройд.
— Не познавате четвъртия американец, Хауърд Торнтън, така ли? От Сан Франциско е.
— Никога не съм чувала за него.
— Джанет казва, че синът ви е познавал някой си Торнтън от Сан Франциско.
— Това съвсем не ме учудва.
По пътя към Понтипрод, в покрайнините на долината на Ронда, Кенфийлд забеляза автомобил, който непрекъснато се появяваше в страничното му огледало. Беше далече зад тях, не повече от точка в огледалото, но се губеше от поглед само при завой. И винаги, когато вземаше някой от многобройните завои, автомобилът се показваше много по-скоро, отколкото предишната му скорост би предполагала. По правите отсечки той изоставаше далеч назад и при възможност винаги пускаше други коли да го изпреварят.
— Какво има, мистър Кенфийлд? — Елизабет наблюдаваше данъчния инспектор, който не спираше да обръща поглед към огледалото, закрепено за вратата на колата.
— Нищо.
— Някой следи ли ни?
— Вероятно не. Добрите пътища към английската граница не са чак толкова много.
Двайсет минути по-късно Кенфийлд видя, че автомобилът се приближава. Пет минути по-късно той започна да разбира. Вече нямаше коли между двата автомобила. Откриваше се дълга тясна отсечка — в много голям завой — от едната страна, подпряна от скалистия склон на малък хълм, а от другата — надвиснала на петнайсет метра от водите на някакво уелско езеро. Отвъд края на завоя Кенфийлд видя, че местността се изравнява в пасбище или обширно поле. Той засили своя бентли. Искаше да стигне до това равно пространство по-бързо.
Колата отзад се стрелна напред, скъсявайки разстоянието помежду им. Премина вдясно, откъм страната на скалистия склон. Кенфийлд разбираше, че щом веднъж колата се изравни с него, можеше лесно да го изтика от пътя и да го катурне през ръба по стръмния склон във водите на езерото. Данъчният инспектор удари педала докрай и насочи колата към средата на платното, опитвайки се да отреже пътя на преследвача си.
— Какво става? Какво нравиш? — Джанет се бе хванала с две ръце за таблото на колата.
— Хванете се някъде! И двете!
Кенфийлд продължаваше да кара по средата, прехвърляйки се вдясно винаги, когато колата отзад се опитваше да мине между него и скалния масив. Равнината вече бе близо. Само на около сто метра.
Чуха се два тежки изскърцващи удара и бентлито се люшна като спазъм напред под мощния удар на колата отзад. Джанет Скарлет изпищя. Свекърва й запази мълчание. Само хвана раменете на момичето от задната седалка, прикрепвайки плътно и себе си, и нея.
Равните поляни сега вече бяха вдясно и Кенфийлд рязко сви към тях, излизайки от пътя и прекосявайки банкета.
Преследващата ги кола профуча напред с огромна скорост. Кенфийлд впи очи в бързо смаляващия се черно-бял номер.
— E, B… I или L! Седем, седем или девет! Едно, едно, три! — извика той. После повтори цифрите бързо и тихо. Намали скоростта и спря бентлито.
Гърбът на Джанет бе изпънат и плътно притиснат до седалката. Държаха се за ръце с Елизабет. Старицата се наведе напред, притискайки бузата си към главата на снаха си. После Елизабет проговори:
— Буквите, които извикахте бяха E, B, I или L. Цифрите — седем или девет, едно, едно, три.
— Не можах да позная модела на колата.
— Беше „Мерцедес-Бенц“.
Глава 26
— Въпросният автомобил е „Мерцедес-Бенц“, купе. Модел 1925 г. Номерът е EBI девет, едно, едно, три. Колата е регистрирана на името на Жак Луи Бертолд. Още веднъж маркиз Бертолд.
Джеймс Дерек стоеше до Кенфийлд с лице срещу Елизабет и Джанет, които седяха на дивана. Бе прочел данните от бележника си и се питаше дали тези чудати американци си дават сметка кой е маркизът. Бертолд също често отсядаше в „Савой“ и бе сигурно толкова богат, колкото и Елизабет Скарлати.
