Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати
На Мери:
Заради всичко онова, което тя така добре знае — „Над всичко стоеше Мери.“
Лъдлъм за Лъдлъм
Малко писатели са изкачвали стръмния път до популярността с шеметната бързина на Робърт Лъдлъм — всеки нов трилър бие рекордите на предходния. Тайната на неговия успех може и да се крие в следния коментар на Джон Ленърд в „Ню Йорк таймс“: „Мистър Лъдлъм струпва в романите си повече изненада от всеки други шестима автори на трилъри взети заедно.“
Някои твърдят, че в романите на Лъдлъм може да се открие информация, придобита от секретни източници. В една от книгите му основно място заемаше намесата на ЦРУ във вътрешното разузнаване. По онова време тази тема шокира мнозина. По-късно, разбира се, фактът бе потвърден. Други подозират, че самият Лъдлъм е бил агент, преди да започне да пише романи. Това не е така. Защото в продължение на близо двайсет години той работи в шоу бизнеса — като актьор, продуцент и „глас“ на десетки телевизионни реклами за всевъзможни стоки.
По време на „гласовата“ му кариера, съпругата на Лъдлъм го обяви за „Кралят на тоалетните чинии“. Самият той разказва: „Имаше един нов продукт, на име Плъндж. Всичко, което се искаше от мен, бе да прочета три думи: «Плъндж действа бързо.» Въпреки нехайното ми отношение, тези три думи, изговорени от мен, бяха използвани в над сто различни реклами. Със спечелените от това пари, децата ми си плащаха колежа в продължение на две години.“
Макар никой от романите на Лъдлъм да не е посветен на кариерата му в шоу бизнеса, всички отразяват различни подходи, заучени в театъра. Самият Лъдлъм казва: „Човекът в театъра знае, че трябва да завладее публиката. Той вниква в структурата повече от всеки друг — за да успее логично да преведе зрителя от една случка в друга, без да изгуби вниманието му. Защото, ако изгуби неговия интерес, събота вечер ще носи провал.“
„Увлекателността на четивото за мен е най-важна — признава Лъдлъм. — Но аз открих, че независимо дали се пише с търговска или драматична цел, в отправната си точка човек винаги намира нещо, което го безпокои или предизвиква. И това и правя. Признавам, че често бивам предизвикан — най-вече от злоупотребите с властта от страна на някои фанатици. Крайностите ме притесняват, независимо дали са от ляво или от дясно.“ Заедно с това той добавя: „Не одобрявам насилието и затова показвам болката, такава, каквато е. Когато мой образ бъде ударен, него го заболява; не се впуска обратно в действие като Джон Уейн.“
Част първа
Глава 1
10 октомври, 1944 г. — Вашингтон
Бригадният генерал седеше изпънат на дървената пейка, след като бе предпочел твърдата повърхност на чама пред меката кожа на креслата. Часът бе девет и двайсет сутринта, а той бе спал зле и не повече от час.
Камбаненият звън, с който малкият часовник върху камината отброяваше всеки изминал половин час, го бе накарал да осъзнае с изненада, че желае времето да тече по-бързо. Защото девет и трийсет трябваше да настъпи и той искаше да приключи с предстоящото тогава.
В девет и трийсет той трябваше да се яви при Държавния секретар, Кордел С. Хъл.
Седейки в министерската приемна с лице към голямата черна врата с лъскави медни части, той опипваше с пръсти бялата папка, която бе извадил от дипломатическото си куфарче. Не желаеше пред министъра да настъпи момент на неловко мълчание, докато я изважда от куфарчето, за да му я представи. Искаше, ако се наложи, да може да я тикне в ръцете на Държавния секретар с нужната увереност.
От друга страна, Хъл можеше и да не я поиска. Той би могъл да пожелае само устно обяснение, а после от висотата на своя пост да намери казаното за неприемливо. Ако това станеше, генералът можеше единствено да възрази. И то с умерена настоятелност, разбира се. Информацията в папката не представляваше доказателство, а само събрани факти, които можеха да подкрепят изградената от него хипотеза, но можеха да бъдат сметнати и за недостатъчни.
Бригадният генерал погледна часовника си. Бе девет и двайсет и четири и той се запита дали точността на Хъл, с която министърът бе добре известен, щеше да се прояви и при неговата среща. Той бе пристигнал в кабинета си в седем и трийсет, близо половин час преди обичайното време. Обичайно освен в кризисните периоди, когато той често прекарваше нощите си там в очакване на последна информация по критични събития. Последните няколко дни доста приличаха на тези кризисни моменти. Макар и по друг начин.
Неговият меморандум до министъра — меморандумът предизвикал тазсутрешната му среща, можеше да го подложи на изпитание. Можеха да се намерят начини той да бъде поставен в пълна изолация, далече от всякакъв център на влияние. Можеше и да бъде изтълкуван като проява на абсолютна некомпетентност. Но той знаеше, че е прав.
Леко огъна навън корицата на папката само колкото да може да прочете напечатаното върху заглавната страница:
Кенфийлд, Матю, о.з. майор, Сухопътни войски на САЩ. Отдел Военно разузнаване.
Кенфийлд, Матю… Матю Кенфийлд. Това бе доказателството.
От интеркома на бюрото пред немладата секретарка прозвуча зумер.
— Бригаден генерал Елис? — запита секретарката почти без да вдига поглед от бюрото.
— На линия.
— Държавният секретар ви очаква.
Елис погледна часовника си. Бе девет и трийсет и две.
Той се изправи, приближи се до зловещата на вид лакирана врата и я отвори.
— Простете, генерал Елис, но характерът на изложеното във вашия меморандум изисква, смятам, присъствието и на трета страна. Разрешете да ви представя помощник-държавния секретар Брейдък.
Бригадният генерал се сепна. Не бе очаквал трета страна, всъщност, специално бе помолил аудиенцията да се осъществи само между него и министъра.
Помощник-държавният секретар Брейдък стоеше на около три метра вдясно от бюрото на Хъл. Очевидно, той бе един от онези тъй често срещани в Белия дом или Държавния департамент университетски преподаватели, дошли заедно с администрацията на Рузвелт. Дори облеклото му — светлосиви панталони от каша и широко сако в рибена кост — изпъкваше е небрежността си под строгия контрапункт на изгладените ръбове от униформата на генерала.
— Разбира се, господин министър… Мистър Брейдък — кимна генералът.
Кордел С. Хъл седна зад широкото си бюро. Познатите му черти — много светлата, почти бяла кожа, оредяващата бяла коса, пенснето със стоманени рамки пред синьо-зелените му очи — сега изпъкваха още по-ясно, защото бяха станали част от всекидневието. Рядко можеше да се срещне вестник или кинопреглед без негова снимка. Дори и в извънредните предизборни издания, питащи многозначително „Искате ли смяна на конския впряг, с каруцата насред потока?“, винаги под снимката на Рузвелт поставяха интелигентното му и вдъхващо доверие лице, което често се набиваше на очи много повече от това на никому неизвестния Хари Труман.
Брейдък извади кесия тютюн от джоба си и започна да тъпче с него лулата си. Хъл премести някои документи по бюрото си и бавно отвори папка, същата като тази в ръцете на генерала, след което се загледа в написаното. Елис я позна. Това бе поверителният меморандум, предаден на ръка лично на Държавния секретар.
Брейдък запали лулата си и миризмата на тютюна накара Елис да го погледне отново. Миризмата бе на някоя от онези странни смески, смятани за много оригинални по университетите, но общо взето
