Той знаеше, че съдържанието на този куфар, или по-точно фактът, че то се намираше в негово владение, означаваше приближаването на края му. Когато всичко приключеше и при положение, че останеше жив, щяха да го разпънат на кръст само и само да успеят да оневинят военните.
Армейският автомобил направи два завоя наляво и спря пред входа на масивната постройка на Грамърси армс. Портиер в ливрея отвори задната врата и Кенфийлд излезе от колата.
— Искам те тук след половин час — каза той на шофьора си, — не по-късно.
Бледият сержант, очевидно свикнал с навиците на началника си, отговори:
— Ще бъда тук след двайсет минути, сър.
Майорът прие отговора с кимване, обърна се и влезе в сградата. Едва в асансьора, докато се качваше нагоре, той усети вцепеняващата го умора. Номерът на всеки етаж оставаше да свети далеч по-дълго, отколкото трябваше, времето между етажите изглеждаше безконечно. И въпреки това той не бързаше. Не бързаше изобщо.
Осемнайсет години. Краят на лъжата, но не и краят на страха. Този край щеше да настъпи едва когато Крьогер бе мъртъв. А след него щеше да остане единствено вината. Но с нея той можеше да се примири, защото тя щеше да е само негова, а не на момчето, или на Джанет.
Този край щеше да донесе и неговата собствена смърт. Не смъртта на Джанет. Нито на Ендрю. Ако станеше нужна нечия смърт, тя трябваше да е неговата. Той щеше да се погрижи за това.
Нямаше да напусне Берн, Швейцария, преди Крьогер да умре.
Крьогер, или самият той.
Твърде вероятно и двамата.
Щом излезе от асансьора, той пое вляво и се насочи към вратата в дъното на малък коридор. Отключи я и влезе в голяма просторна трапезария с мебели в провинциален италиански стил. Два огромни, френски прозореца откриваха гледка към парка, а множеството врати водеха към спалните, дневната, килера и библиотеката. Кенфийлд се спря за момент при неизбежната мисъл, че всичко това също имаше вече осемнайсетгодишна история.
Вратата на библиотеката се отвори и оттам излезе младеж.
— Здравей, татко — кимна той на Кенфийлд без ентусиазъм.
Кенфийлд се загледа в момчето. Нужно бе голямо усилие, за да се овладее и да не се втурне да го прегърне.
Неговият син.
И синът, който не бе негов.
Той знаеше, че всеки опит за подобен жест щеше да бъде отхвърлен. Момчето бе вече неспокойно и — макар да се опитваше да го скрие — уплашено.
— Здравей — каза майорът. — Ще ми помогнеш ли сваля това тук?
Младият мъж се приближи до по-възрастния, промърморвайки:
— Естествено.
Заедно освободиха главната ключалка на веригата, а след това младежът я изпъна, вдигайки куфарчето, докато Кенфийлд намести комбинацията от цифри по втората ключалка отвътре на китката си. Освободен от куфара, Кенфийлд свали шапката, съблече палтото и униформеното си сако, след което ги преметна на близкото кресло.
Младежът продължаваше да държи куфара, неподвижно изправен пред майора. Бе с рядко приятни черти. Очите му бяха светлосини, под силно черни вежди; имаше прав, но леко вдигнат нагоре нос, а черната му коса бе гладко сресана назад. Страните му бяха със здрав наглед вид, като че ли бе получил някакъв постоянен загар. Висок бе малко над метър и осемдесет и носеше сиви спортни панталони, синя риза и сако от вълнен плат.
— Как се чувстваш? — запита го Кенфийлд.
Младежът замълча и после отвърна тихо:
— Е, за дванайсетия ми рожден ден ми подарихте с мама нова яхта. Тогава се чувствах по-добре.
Възрастният мъж върна усмивката.
— Не се и съмнявам.
— Това ли е? — Момчето постави куфарчето на масата и го поглади с пръсти.
— Това е всичко.
— Сигурно би трябвало да се чувствам удостоен с голяма чест.
— Нужно бе специално нареждане на президента, за да го изтеглим от Държавния департамент.
— Наистина ли? — вдигна поглед момчето.
— Не се безпокой. Той едва ли знае какво има вътре.
— Как така?
— Бе сключена сделка. С нужното взаимно доверие.
— Не мога да повярвам.
— Мисля, че ще повярваш, след като го прочетеш. Не повече от десетина души са го виждали в пълния му вид, а повечето от тях са мъртви. Последната четвърт от документа събрахме на части… през трийсет и осма. Намира се в отделната папка с оловните печати. Страниците не вървят по номера и трябва да бъдат подредени. Легендата е на първата страница.
Майорът бързо разхлаби възела на вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.
— Нима всичко това е било необходимо?
— Така преценихме. Доколкото си спомням, използвахме и различни машинописки. — Майорът тръгна към вратата на една от спалните. — Бих ти предложил да подредиш страниците в последната папка, преди да започнеш да четеш.
Той влезе в спалнята, бързо съблече ризата и развърза обувките си. Младежът го последва и се подпря на рамката на вратата.
— Кога тръгваме? — попита момчето.
— В четвъртък.
— С какво?
— Бомбардировача на командването от Фери. От военновъздушна база „Матюс“ през Нюфаундленд, Исландия и от Гренландия до Ирландия. Оттам на неутрален самолет директно в Лисабон.
— Лисабон?
— Оттам ни поема швейцарското посолство. Те ще ни закарат до Берн… напълно защитени.
Свалил панталоните си, Кенфийлд избра от гардероба чифт светлосиви от каша и ги обу.
— Какво ще кажем на мама? — запита младежът.
Кенфийлд прекоси стаята и влезе в банята, без да отговори. Напълни мивката с топла вода и започна да сапунисва брадата си.
Момчето го следеше с очи, но без да се помръдва или да нарушава мълчанието. То усещаше, че по- възрастният мъж се измъчва много повече, отколкото си позволяваше да покаже.
— Би ли ми дал една чиста риза от второто чекмедже оттатък? Само я остави на леглото.
— Готово.
От подредените в купчина ризи в чекмеджето младежът избра една плътна, с широка яка.
— Днес е понеделник, така че имаме три дни — заговори Кенфийлд, докато се бръснеше. — На мен ми остава да уредя последните подробности, а ти ще имаш време да премислиш прочетеното. Ще имаш въпроси и едва ли трябва да ти казвам да ми ги задаваш винаги, щом трябва. Не че има кой друг да ти отговори, но ако все пак се разгорещиш и ти се прииска да вдигнеш телефона, недей.
— Ясно.
— Всъщност не се чувствай длъжен да запаметяваш каквото и да е. Не това е важното. Просто зная, че трябва да научиш за всичко това.
Беше ли откровен с момчето? Наистина ли бе нужно то да почувства бремето на единствената истина? Кенфийлд се бе убедил, че това трябваше да стане, защото независимо от годините и взаимната им привързаност, Ендрю бе част от фамилията Скарлет. След няколко години той щеше да наследи едно от най-големите състояния в света. Подобни хора трябваше да могат да поемат своята отговорност, когато това станеше необходимо, а не когато им бе удобно.
Но действително ли бе така?
