Или Кенфийлд просто поемаше най-лесния за себе си път? Нека някой друг отговори! Божичко! Накарай някой друг да проговори!
Майорът попи лицето си с хавлията, постави си малко одеколон и започна да облича ризата си.
— Ако държиш да узнаеш, по-голямата част от брадата ти си стои.
— Не държа. — Той си избра вратовръзка от полицата на вратата в гардероба и свали един тъмносин блейзер от закачалката му. — Тръгна ли, можеш да започнеш да четеш. Ако излезеш да вечеряш, остави куфарчето вдясно от вратата в библиотеката. И го заключи. Ето ключа.
Той свали малко ключе от връзката си с ключове. Двамата мъже излязоха от спалнята и Кенфийлд се запъти към коридора.
— Ти или не ме чу, или не желаеш да ми отговориш, но какво, все пак, ще научи мама?
— Чух те — Кенфийлд се обърна към младия мъж. — Джанет не трябва да знае нищо.
— Защо? Ами, ако нещо се случи?
Кенфийлд бе вече видимо разстроен:
— Прецених, че тя не трябва да знае нищо.
— Не съм съгласен с теб — спокойно отвърна младежът.
— Това не ме засяга!
— А вероятно би трябвало. Доста съм важен за теб в момента… И не по мой избор, татко.
— И смяташ, че това ти дава право да издаваш заповеди?
— Смятам, че имам правото да бъда чут… Виж, зная, че ти е трудно, но тя ми е майка.
— Както и моя жена. Не забравяй и тази подробност, Енди. Нали?
Майорът направи няколко крачки към младежа, но Ендрю Скарлет се обърна и отиде до масата, върху която до лампата лежеше черното кожено куфарче.
— Не си ми показал как да отворя куфара ти?
— Отключен е. Отключих го в колата. А се отваря като всеки друг куфар.
Младият Скарлет натисна пружините и закопчалките подскочиха нагоре.
— Виж, снощи не ти повярвах — каза той тихо, докато вдигаше капака на куфарчето.
— Това не ме учудва.
— Да. Но, нямам предвид за него. На тази част вярвам, защото тя дава отговор на много въпроси около теб. — Той се обърна и погледна по-възрастния мъж. — Е, не точно въпроси, защото винаги смятах, че мога да си обясня действията ти. Все си мислех, че ти просто не приемаш Скарлетови… Не става дума за мен, а за фамилията — чичо Ченсълър, леля Алисън, децата. Вие с мама винаги сте им се смеели. Както и аз… Спомням си с каква мъка ми обясни защо последното ми име не можеше да е като твоето. Спомняш ли си?
— Болезнено — усмихна се леко Кенфийлд.
— Но през последните две години… ти се промени. Стана доста зъл спрямо Скарлетови. Мразеше дори да се споменава някоя от компаниите Скарлати. Избухваше всеки път, когато адвокатите на фамилията уреждаха срещи с теб и мама, за да обсъдят моето положение. Тя ти се ядосваше и казваше, че е глупаво от твоя страна… Но не е била права. Както разбирам сега… Така че, виждаш, готов съм да повярвам каквото и да има тук — каза момчето и затвори капака на куфара.
— Няма да ти е лесно.
— И сега не е, а още преодолявам само началния шок — неуспешно се опита да се усмихне той. — Но каквото и да е, ще трябва да го приема и да свикна с него… Никога не съм го познавал. Никога не е значел нещо за мен. Не обръщах особено внимание и на разказите на чичо Ченсълър. Разбираш ли, не исках да научавам нищо. И знаеш ли защо?
Майорът внимателно наблюдаваше младежа.
— Не, не зная — отговори той.
— Защото не исках да съм нечий друг, а само на теб… и Джанет.
О, Боже, уютно скрит на небето, помисли си Кенфийлд.
— Трябва да тръгвам — каза той и се насочи към вратата.
— Не още. Не сме приключили.
— Няма какво да приключваме.
— Не си чул на какво не повярвах снощи.
Кенфийлд спря с ръка върху дръжката на вратата.
— Какво?
— Че майка… не знае за него.
Кенфийлд вдигна ръка от бравата и застана до вратата. Когато заговори, гласът му бе нисък и сигурен.
— Надявах се да избягвам този въпрос, докато прочетеш документа.
— Отговорът ми е нужен сега, а в противен случай няма да го прочета. Ако тя не трябва да научава за нещо, то поне трябва да знам защо, преди да продължа.
Майорът се върна в центъра на стаята.
— Какво искаш да ти кажа? Че това ще я довърши, ако разбере?
— Така ли е?
— Вероятно не. Но нямам смелостта да изпробвам.
— От кога знаеш?
Кенфийлд отиде до прозореца. Децата бяха изчезнали от парка. Вратите бяха затворени.
— На дванайсети юни, 1936 година, установих самоличността му с положителност. Внесох поправката в документа година и половина по-късно, на втори януари 1938.
— Исусе Христе.
— Да… Исусе Христе.
— И изобщо не й каза?
— Не.
— Защо, татко?
— Бих могъл да ти посоча двайсет или трийсет причини, които ще те впечатлят — каза Кенфийлд, докато продължаваше да гледа надолу към Грамърси парк. — Но три от тях винаги са били най-важните за мен. Първо — той й бе причинил достатъчно мъка, бе се превърнал в неин собствен вътрешен ад. Второ — щом почина баба ти, нямаше никой, който да може да го идентифицира. И третата причина — баба ти ми бе повярвала, когато казах, че съм го убил.
— Ти?
Майорът се извърна от прозореца.
— Да. Аз… Аз самият бях убеден в това… До такава степен, че принудих двайсет и двама свидетели да подпишат показания, потвърждаващи, че той е мъртъв. Подкупих един корумпиран съд край Цюрих, за да издаде смъртния акт. Всичко напълно законно… През оная юнска утрин на трийсет и шеста, когато научих истината, бяхме на вилата край залива. Седях във вътрешния двор, пиех кафе. Ти и майка ти миехте с маркуча малката платноходка и ме викахте да я сваля до морето. Ти не спираше да пръскаш Джанет с вода, а тя се смееше и викаше, докато се гонехте около лодката. Бе толкова щастлива!… Не й казах. Не се гордея със себе си, но това е.
Младежът седна на стола до масата. Опита се да заговори на няколко пъти, но казаното оставаше несвързано.
— Сигурен ли си, че още искаш да си мой? — попита тихо Кенфийлд.
Момчето вдигна поглед от стола.
— Трябва много да си я обичал.
— Както и сега.
— Тогава… пак искам да съм твой.
Недоизказаното чувство в гласа на младежа накара сърцето на Кенфийлд да се свие. Но си бе обещал да не прави това, каквото и да стане. Твърде много оставаше тепърва да се преодолее.
— Благодаря ти за това.
Той се обърна пак към прозореца. Уличните лампи бяха включени — през една — като че ли за да напомнят на хората, че световното зло можеше да нахлуе и тук, но вероятно нямаше да стане, така че те
