можеха да се отпуснат.
— Татко?
— Да?
— Защо трябваше да се върнеш и да промениш документа?
Настъпи дълго мълчание, преди Кенфийлд да отговори.
— Длъжен бях… Сега това звучи странно — „длъжен бях“. Трябваха ми осемнайсет месеца, за да взема това решение. Когато най-после го взех, ми бяха нужни по-малко от пет минути, да се убедя, че съм прав. — Той спря за момент, питайки се дали бе нужно да казва всичко на момчето. Безсмислено бе да прикрива нещо. — За Нова година през 1938, майка ти ми купи нов пакард роудстър. Прекрасен автомобил. Взех го да го изпробвам по пътя към Саутхемптън… Не съм сигурен какво точно стана — май воланът блокира. Така или иначе, катастрофирах. Колата се преобърна два пъти, преди да излетя от нея. Беше станала на пихтия, но на мен ми нямаше нищо. Бях съвсем невредим, като изключим малко кръв. Но тогава ми дойде наум, че можеше и да умра.
— Спомням си. Ти се обади от някаква къща и ние с мама отидохме да те вземем. Беше като пребит.
— Да. Тогава реших да отида до Вашингтон и да поправя документа.
— Не разбирам.
Кенфийлд седна до прозореца.
— Ако нещо наистина станеше с мен, Скарлет… Крьогер би могъл да съчини някоя ужасна история и да я използва, ако това ще му донесе изгода. Джанет бе уязвима, тъй като не знаеше нищо. Така че някъде истината трябваше да се каже… Но да се каже по начин, който би оставил без избор което и да е правителство, с единствено възможния изход — да елиминира Крьогер… незабавно. Колкото се отнася до тази страна, Крьогер измами много видни люде. Някои от тези известни мъже днес определят политиката ни. Други произвеждат самолети, танкове, кораби. А в момента, когато Крьогер се превърне в Скарлет, изникват хиляди нови въпроси. На които нашето правителство няма да поиска да отговаря сега. А може би и никога.
Той бавно разкопча вълненото си палто, но не искаше да го съблича.
— Адвокатите на Скарлати разполагат с писмо, което, в случай че умра или изчезна, трябва да бъде предоставено на най-влиятелния член на правителството, независимо каква администрация е на власт във Вашингтон. Адвокатите на Скарлати се справят с подобни задачи… Знаех, че войната идва. Всеки знаеше. Не забравяй, това беше през 1938… Писмото насочваше съответния служител към документа и истината в него.
Кенфийлд въздъхна дълбоко и отправи поглед към тавана.
— Както ще се убедиш, очертах и точен начин на действие в случай на война плюс алтернатива за мирно време. Майка ти трябваше да научи само в най-краен случай.
— И защо някой изобщо ще ти обръща внимание след това, което си направил?
Ендрю Скарлет мислеше бързо и това се харесваше на Кенфийлд.
— Понякога държавите… дори и държави в състояние на война помежду си, имат едни и същи цели. По въпроси, свързани с тези цели, винаги има открити канали за връзка… Хайнрих Крьогер е подходящ пример. Той е прекалено неудобен и за двете страни… В документа това става пределно ясно.
— Звучи цинично.
— Както и е… Според моите препоръки в срок от четирийсет и осем часа след смъртта ми, Върховното командване на Третия райх трябва да бъде достигнато и известено, че част от най-високопоставените лица в нашето Военно разузнаване от дълго време са подозирали, че Хайнрих Крьогер е американски гражданин.
Ендрю Скарлет се наведе напред, седнал на ръба на стола. Кенфийлд продължи, привидно незабелязвайки растящата тревога на момчето.
— Тъй като Крьогер постоянно влиза по секретни канали във връзка с мнозина американци, тези подозрения се очаква да бъдат потвърдени. В същото време, в резултат на… — Кенфийлд спря за миг, за да цитира точните думи — „смъртта на Матю Кенфийлд, бивш сподвижник на лицето, известно сега като Хайнрих Крьогер, правителството ни разполага с документи, доказващи недвусмислено, че Хайнрих Крьогер е умопобъркан до степен престъпност. Не желаем да имаме нищо общо с него. В качеството му на бивш гражданин, или на дезертьор.“
Младежът се надигна от стола, вторачен в доведения си баща.
— Това истина ли е?
— Това би било достатъчно, което е по-важното. Комбинация, гарантираща моментална екзекуция. Веднъж предател, а освен това и луд.
— Друго те попитах.
— Цялата информация е в документа.
— Бих искал да науча сега. Вярно ли е? Той… луд ли е, или това е трик?
Кенфийлд стана от стола до прозореца. Отговорът му бе почти прошепнат.
— Затова исках да почакам. Искаш прост отговор, а такъв няма.
— Исках да зная дали моят… баща е луд.
— Имаш предвид дали имаме документирано медицинско удостоверение, че той е душевноболен?… Не, такова няма. От друга страна, в Цюрих имаше десет мъже, шестима от тях са още живи, които го познаваха и имаха всички причини на този свят да желаят Крьогер да бъде смятан за лунатик… Това бе и единственият им изход. А имайки предвид кои бяха и самите те, възможността не бе пропусната. Този Хайнрих Крьогер, за когото се говори в оригиналния документ, е определен и от десетимата като маниак. Умопобъркан шизофреник. Колективно начинание като това не оставяше място за съмнение. Те нямаха избор… Но, ако попиташ мен… Крьогер бе умствено най-нормалният човек, който можеш да си представиш. И най- жестокият. И за това ще прочетеш.
— Защо не го наричаш с истинското му име?
Внезапно като че ли напрежението бе прехвърлило възможностите на Кенфийлд и той се завъртя рязко.
Ендрю наблюдаваше разгневения, зачервен мъж на средна възраст от другия край на стаята. Винаги го бе обичал, защото той заслужаваше обичта му. Добър, уверен, способен, забавен и — каква бе думата, която доведеният му баща употреби — уязвим.
— Ти не пазеше само мама, нали? Ти пазеше и мен. Направил си всичко, за да защитиш и мен… Ако той някога се бе върнал, нямаше да съм на себе си вече цял живот.
Кенфийлд вдигна лице към заварения си син.
— Не само ти. И много други хора. Знаех това.
— Но с тях нямаше да е същото — каза младият Скарлет и се върна до куфара.
— Можеш да си сигурен. Нямаше. — Той последва момчето и застана зад него. — Бих дал всичко, за да не се налага да ти го казвам. Мисля, че разбираш. Но нямах избор. След като Крьогер постави и теб в окончателните си условия, той не ми остави друга възможност, освен да ти кажа истината. Не бих могъл да го изиграя… Той вярва, че щом веднъж научиш истината, ще те обземе ужас, а аз ще съм готов да направя всичко, освен да те убия — а може би и това — за да не изпаднеш в паника. В този документ има информация, която може да унищожи майка ти и да ме изпрати в затвора, вероятно до края на живота ми. Да, Крьогер е помислил за всичко. Но е направил грешка. Защото не те познава.
— Наистина ли трябва да се срещам с него. Да разговаряме?
— Ще бъда в същата стая с теб. Там ще се договорим.
Ендрю Скарлет изглеждаше изненадан.
— Значи смяташ да се договаряш с него.
Беше неприятна констатация.
— Трябва да разберем какво той може да направи. Щом веднъж е доволен от това, че съм изпълнил своята част от уговорката, т.е. довел съм теб, ще трябва да видим какво е готов да предложи, и на каква цена.
— В такъв случай, не се налага да прочитам това, нали? — казаното не прозвуча като въпрос. — Единствено ще трябва да присъствам там… Добре, там ще съм.
