— Разбирате ли се със снаха си?
— Предполагам, имате предвид съпругата на Ълстър. Никой не може да понася жената на Ченсълър.
— Да.
— Допада ми. Но, ако я разглеждате като потенциална трета страна, длъжна съм да ви кажа, че тя ме презира. Причини за това има много и повечето са съвсем състоятелни. За да се сдобия с това, което исках, се наложи да се държа с нея много зле. Единственото ми оправдание, ако имах нужда от подобно — а аз нямам — е, че това, което исках, бе за нейно добро.
— Много трогателно, но смятате ли, че бихме могли да получим помощ от нейна страна? Срещали сме се няколко пъти.
— Тя няма особено чувство за отговорност. Но това сигурно сте го разбрали.
— Да. Разбрах също, че тя подозира, че сте тръгнали към Европа заради сина си.
— Съзнавам това. Предполагам, че би било добре да я привлечем. Но едва ли ще успея да го сторя с телеграма, а определено не бих искала да разказвам за всичко това в писмо.
— Предлагам ви по-добър начин. Ще се върна до нея и ще й занеса писмено… обяснение от вас. Нещо, не прекалено конкретно, нито пък в твърде заговорнически стил. С останалото аз ще се справя.
— Трябва доста добре да я познавате.
— Не чак толкова. Просто смятам, че ако успея да я убедя, че… ако има някой на нейна страна, то това сме вие и аз, тя ще ни помогне.
— Поне, би могла да го стори. Би могла да ни покаже местата…
— Да разпознае хората…
— Но какво ще правя аз, докато вие сте в Америка? Не ще и дума, че ще съм мъртва, докато се върнете.
Кенфийлд бе помислил за това.
— Налага се, когато стигнем Англия, да се отдадете на молитва.
— Моля?
— За безсмъртната ви душа. И за тази на сина ви, разбира се.
— Не ви разбирам.
— В женски манастир. Цял свят знае за вашата мъка. Това е логично решение. Ще излезем с официално заявление пред пресата, че сте се оттеглили в неупоменат манастир в Северна Англия. После ще ви изпратим някъде на юг. От службата ми ще ни помогнат.
— Това е абсолютна нелепост!
— Ще извадите и траурните си дрехи!
Скърбящата, скрита под воала си мисис Бутройд, бе изведена с първата група пасажери. На митницата бе посрещната от мъж, който й помогна набързо да мине нужните процедури и с ускорена стъпка я заведе до ролс-ройса, който ги чакаше на улицата. Кенфийлд проследи двойката до колата.
Четирийсет и пет минути по-късно Кенфийлд се регистрира в хотела. От уличен телефон бе позвънил на лондонската си свръзка и се бяха разбрали да се срещнат веднага щом англичанинът пристигне дотам. След това данъчният инспектор прекара половин час, наслаждавайки се на стабилността на земния креват. Мисълта за незабавно връщане на борда на кораб го потискаше, но той знаеше, че друг избор няма. Джанет би представлявала най-разумното обяснение за това, че той придружава старицата, а бе и логично съпругата и майката на изчезналия Ълстър Скарлет да пътуват заедно. А Кенфийлд определено не бе недоволен от перспективата да продължи да поддържа връзка с Джанет Скарлет. Че бе твърде разглезена, нямаше съмнение. Но той бе започнал да се съмнява в преценката си, че бе просто една лека жена.
Вече бе на път да задреме, когато погледна часовника си и разбра, че е закъснял за срещата си. Вдигна телефона и с удоволствие чу свежия британски акцент, който му отговори отсреща.
— Мадам Скарлати е в апартамент номер пет. Инструкциите ни са да предизвестяваме за обажданията, сър.
— Моля ви, не е нужно. По-добре да отида направо при нея. Благодаря ви.
Кенфийлд трябваше високо и ясно да изговори името си, преди Елизабет да реши да отвори вратата. Старицата посочи на младия мъж един стол, докато сядаше на огромния викториански диван до прозореца.
— Е, какво ще правим сега?
— Говорих с лондонската ни връзка преди около час. Скоро трябва да е тук.
— Кой е той?
— Представи се като Джеймс Дерек.
— Не го ли познавате?
— Не. Обаждаме се на нужния номер и ни се дава човек. Споразумението е реципрочно.
— Но не твърде изгодно — гласеше декларацията.
— Плащаме си.
— И какво ще иска той да научи?
— Само това, което ние поискаме да му кажем. Няма да задава въпроси, освен ако не поискаме услуга или има нещо, злепоставящо британското правителство, или толкова скъпо, че да търси начин да го оправдае. Във втория случай би бил много по-загрижен.
— Звучи доста забавно.
— Парите са на данъкоплатеца, все пак — Кенфийлд погледна часовника си. — Помолих го да донесе и списък на манастирите в страната.
— Вие да не би сериозно да си мислите за това?
— Да. Освен ако той не предложи нещо по-добро. Няма да ме има около две седмици и половина. Написахте ли писмото до снаха си?
— Да — каза тя и му подаде плика.
От масичката край вратата в другия ъгъл на стаята звънна телефонът. Елизабет отиде бързо до него и вдигна слушалката.
— Дерек ли бе? — запита Кенфийлд, след като тя затвори.
— Да.
— Добре. Сега, моля ви, мадам Скарлати, оставете аз да говоря при тази среща. Но, ако ви запитам за нещо, знайте, че очаквам искрен отговор?
— О? Няма ли да имаме тайни сигнали?
— Не. Той не желае да научава нищо. Вярвайте ми. Всъщност положението е малко неудобно и за двама ни.
— Мога ли да му предложа питие, или чай, или не е позволено?
— Мисля, че нещо за пиене би било оценено високо.
— Ще позвъня на румсървиса и ще поискам едно заредено барче.
— Отлично.
Елизабет Скарлати вдигна телефона и поръча пълната селекция на хотела от вина и спиртни напитки. Кенфийлд се усмихна на навиците на богатите и запали една от тънките си пури.
Джеймс Дерек бе приятен мъж, малко над петдесетте, малко закръглен и с вид на преуспяващ търговец. Бе ужасно вежлив, но вътрешно хладен. Усмивката, която не слизаше от лицето му, се превръщаше в напрегната права линия, когато заговореше.
— Установихме собственика на ролса от кея. Принадлежи на маркиз Жак Луи Бертолд. Френски гражданин, постоянно пребиваващ. Имаме информация за него.
— Добре. А нещо по манастирите?
Британецът извади един лист от вътрешния джоб на сакото си.
— Бихме предложили няколко, в зависимост от желанието на мадам Скарлати да влиза в контакт с околния свят.
— Има ли място, където такъв контакт да е абсолютно невъзможен? И в двете посоки? — запита счетоводителят.
— Това ще трябва да е католически манастир, разбира се. Има два или три такива.
