— „Вашингтон“ побира твърде много хора. Ние сме съвсем малък отдел. Обикновено се занимаваме тихо с подкупни, но високопоставени държавни служители.
— Звучи зловещо, мистър Кенфийлд.
— Напротив. Ако чичото на шведския посланик направи състояние от американски внос, обикновено предпочитаме да оправим нещата по-тихо — каза той, като я наблюдаваше внимателно.
— Това пък звучи безобидно.
— Но не е, уверявам ви.
— А за ценните книжа?
— Информацията идва всъщност пак от шведския посланик, но нашия — там — усмихна се Кенфийлд, — който, доколкото зная, няма чичо занимаващ се с търговия.
— Шведският посланик? Стори ми се, че посочихте сенатора Браунли.
— Не съм. Вие го направихте. Браунли само вдигна достатъчно врява, за да принуди Министерството на правосъдието да събере всичко от всеки, който някога е имал вземане даване с Ълстър Скарлет. В един момент това се оказахме и ние.
— Вие сте с Рейнолдс!
— Отново това са ваши думи. Не мои.
— Престанете с тази игра. Работите за този Рейнолдс, нали?
— Ако съм сигурен в нещо, то е, че не съм ваш пленник. И няма да се оставя под кръстосания ви разпит.
— Много добре. А за този шведски посланик?
— Нима не го познавате? И не знаете нищо за Стокхолм?
— О, за Бога, наистина не знам!
Данъчният инспектор й повярва.
— Преди четиринайсет месеца посланик Уолтър Понд ни извести във Вашингтон, че стокхолмска банкова групировка е заделила трийсет милиона долара за голям брой американски ценни книжа, в случай, че те успеят да бъдат прехвърлени контрабандно. Рапортът бе от петнайсети май. Визата на сина ви сочи, че е влязъл в Швеция на десети май.
— Неубедително! Синът ми бе на медения си месец. Едно пътуване до Швеция е напълно в реда на нещата.
— Бил е сам. Жена му е останала в Лондон. Това не е в реда на нещата.
Елизабет стана от шезлонга.
— Било е преди повече от година. Парите са били само отделени…
— Посланик Понд потвърди, че транзакцията е била осъществена.
— Кога?
— Преди два месеца. Точно след като синът ви изчезна.
Елизабет престана да крачи из стаята и погледна към Кенфийлд.
— Попитах ви нещо, преди да отидете да гоните онзи мъж?
— Помня. Предложихте ми работа.
— Мога ли да получа съдействието на вашата служба единствено по собственото ви решение? Целите ни съвпадат. Няма конфликт.
— Какво означава това?
— Възможно ли е да съобщите, че доброволно съм предложила да ви сътруднича? Истината, мистър Кенфийлд, самата истина. Срещу мен бе извършен опит за убийство. Ако не бяхте вие, сега щях да съм мъртва. Аз съм просто една изплашена старица.
— Това ще бъде изтълкувано, че сте знаели, че синът ви е жив.
— Подозирала. Не „знаела“.
— Заради ценните книжа ли?
— Отказвам да призная това.
— Защо тогава?
— Кажете ми първо… Ще мога ли да използвам влиянието на вашата служба, без да се налага да бъда допълнително разпитвана?… Да съм отговорна само пред вас?
— Което означава аз да съм отговорен пред вас.
— Точно така.
— Възможно е.
— И в Европа ли?
— Имаме реципрочни договори с повечето…
— Чуйте тогава предложението ми — прекъсна го Елизабет. — Добавям, клаузата е „неподлежаща на промяна“… Сто хиляди долара. Изплащането — на вноски, по взаимно съгласие.
Матю Кенфийлд несъзнателно втренчи поглед в самоуверената старица и внезапно усети обзелия го страх. Имаше нещо ужасяващо в сумата, току-що спомената от Елизабет Скарлати. С почти недоловим глас той повтори цифрата.
— Сто хиляди…
— Всичко става на прах, мистър Кенфийлд. Приемете предложението ми и се наслаждавайте на живота.
Данъчният инспектор бе започнал да се изпотява, без да е нито топло, нито влажно в апартамента.
— Знаете отговора ми.
— Да, така и предполагах… Не се впечатлявайте. Привикването към парите не изисква големи усилия. Ще разполагате с достатъчно, за да се чувствате комфортно, но няма да стигат, за да измерят отговорността… Това ще е неудобството… Докъде бяхме стигнали?
— Какво?
— Да. Защо подозирам, че синът ми може и да е жив? Без да имаме предвид ценните книжа, за които споменахте.
— Да. Защо?
— Между април и декември миналата година синът ми преведе на свое име стотици хиляди долари в банки из цяла Европа. Смятам, че възнамерява да живее от тези пари. В момента търся тези депозити. Тръгнала съм по следите на парите. — Елизабет видя, че счетоводителят не й повярва. — Говоря ви самата истина.
— Но тя се отнася и за книжата, нали?
— Имайки предвид, че говоря с някой, комуто плащам, за да работи за мен и знаейки, че ще отрека каквато и да е връзка с темата извън тази стая… да.
— И защо трябва да отричате?
— Имате право да знаете. Едва ли ще разберете, но ще се опитам да ви обясня. Липсата на книжата няма да бъде установена още близо година. Нямам юридическото право да поставям под въпрос попечителския фонд на сина си — никой няма такова право — докато не настъпи падежът на облигациите. Подобна стъпка би означавала публично осъждане на фамилията Скарлати. Това би довело „Скарлати индъстрис“ до крах. Ще подложи на съмнение всяка операция на „Скарлати“ във всяка банкова институция в цивилизования свят. Това е голяма отговорност. Вземайки предвид сумата, за която става дума, това би хвърлило в паника в стотици други корпорации.
Кенфийлд се бе съсредоточил докрай.
— Кой бе Джеферсън Картрайт?
— Единственият човек освен мен, който знаеше за книжата.
— Боже мой! — изправи се в стола си Кенфийлд.
— Наистина ли мислите, че е бил убит заради посочените в радиограмата причини?
— Не схванах там да имаше такива.
— Бяха посочени индиректно. Той бе прочут донжуан.
Данъчният инспектор погледна старицата в очите.
— И казвате, че бе единственият, който е знаел за облигациите?
— Да.
— Тогава, смятам, че е бил убит заради тях. Във вашия край на града, човек не убива някого за това, че
