— Кой сте вие? Кому служите?
Кенфийлд си спомни за целта на своето посещение — да каже част от истината. Бе решил да каже, че е нает от частна фирма, интересуваща се от Ълстър Скарлет — списание или нещо подобно. При създадените обстоятелства това щеше да бъде откровено глупаво. Бутройд не бе крадец, той бе наемен убиец със своя мисия. Елизабет Скарлати бе набелязана да умре. Тя не бе част от заговор. Кенфийлд имаше нужда от всички налични средства.
— Служител съм на правителството на Съединените щати.
— О, Господи! Този идиот, сенаторът Браунли! Нямах представа!
— Нито пък той, уверявам ви. Без да знае, той задейства и нас, но не е сторил нищо повече.
— И предполагам в момента цял Вашингтон си играе на детективи, без да ме информира!
— Бих се изненадал, ако и десет души в цял Вашингтон знаят за това. Как е глезенът ви?
— Ще оцелея някакси.
— Ако повикам лекаря, ще измислите ли нещо, все едно сте паднали? Само за да спечелим време. Това е единствената ми молба.
— Ще ви предложа нещо повече, мистър Кенфийлд. Пускам ви да си тръгнете. По-късно ще повикаме лекар, ако това е нужно — тя отвори чекмеджето на нощното си шкафче и му подаде ключа от стаята.
Кенфийлд се отправи към вратата.
— При едно условие — старицата надигна глас достатъчно силно, за да го спре.
— Какво по-точно?
— Че ще се отнесете с нужната сериозност към едно предложение, което ще отправя към вас.
Кенфийлд се извърна и я погледна скептично.
— Какво предложение?
— Да работите за мен.
— Няма да се бавя — каза данъчният инспектор, втурвайки се към вратата.
Глава 21
Четирийсет минути по-късно Кенфийлд тихо се вмъкна обратно в стаята на Елизабет Скарлати. В мига, в който старицата чу прещракването на ключа, нададе къс вик на уплаха.
— Кой е?
— Кенфийлд — каза той и влезе.
— Намерихте ли го?
— Да. Мога ли да седна?
— Моля… Какво стана? За Бога, мистър Кенфийлд, какво се случи? Кой е той?
— Казваше се Бутройд. Работеше за една нюйоркска финансова къща. Очевидно е бил нает със задачата да ви убие. Мъртъв е и тленните му останки са вече зад нас — мисля, на около три мили.
— Боже мой! — седна в шезлонга старицата.
— От началото ли ще започнем?
— Младежо, разбирате ли какво сте направили? Сега ще има издирване, разследване! Такъв шум ще се вдигне на кораба!
— А, някъде наистина ще се вдигне голям шум, това ви гарантирам. Но се съмнявам дали тук ще има нещо повече от най-рутинно и дори малко небрежно разследване. И една потънала в мъка, объркана вдовица, която няма да мръдне от каютата си.
— Какво искате да кажете?
Кенфийлд й разказа как открил тялото до каютата на Бутройд. Само накратко спомена по- отблъскващите подробности за това как го е претърсил и хвърлил зад борда, но в пълни подробности описа как се е върнал в бара, където научил от очевидци за предполагаемия припадък на Бутройд отпреди няколко часа. Вероятно преувеличавайки, барманът бе казал, че били нужни шестима мъже, за да го завлекат до каютата му и да го хвърлят в леглото.
— Видите ли, широко засвидетелстваното му алиби е и най-логичното обяснение за… изчезването му.
— Ще претърсят кораба, докато стигнем пристанището.
— Не, няма.
— Защо смятате така?
— Скъсах част от пуловера му и я закачих на перилата точно пред каютата му. Ще бъде очевидно, че пияният мистър Бутройд се е опитал да се присъедини обратно към тържеството и че по пътя е преживял трагичен инцидент. Пияница на борда в комбинация с ужасното време зад борда е лошо съвпадение — Кенфийлд сиря за момент да помисли. — Ако е действал сам, няма от какво да се боим. Ако не е…
Счетоводителят реши да не довърши мисълта си.
— Нужно ли бе да хвърляте човека зад борда?
— По-добре ли би било да го намерят с четири куршума в тялото му?
— Три. Има един заседнал в тавана.
— Толкова по-зле. Би донесъл връзката с вас. Ако има съучастник на борда, до сутринта би трябвало да сте мъртва!
— Изглежда сте прав. Какво ще правим сега?
— Ще чакаме. Ще поговорим и ще чакаме.
— Ще чакаме какво?
— Някой да се опита да разбере какво се е случило. Може би жена му. Може би този, който му е дал ключа. Някой.
— Мислите, че ще се опита?
— Мисля, че опит би трябвало да има. Ако на борда съществува човек, който да работи с него. Най- малко заради това, че всичко е отишло по дяволите.
— Може да е бил просто крадец.
— Не беше. Беше убиец. И нямам за цел да ви плаша.
Старицата замислено погледна Кенфийлд в очите.
— Кои са „те“, мистър Кенфийлд?
— Не зная. Затова и ще поговорим.
— Смятате, че те са свързани с изчезването на сина ми, така ли?
— Да, така смятам… А вие?
Тя не отговори директно на зададения въпрос.
— Казахте, че би трябвало да започнем от самото начало. Къде е то за вас?
— В момента, когато открихме, че американски ценни книжа на стойност милиони долари се продават тайно на чуждестранна борса.
— Какво общо има това с моя син?
— Той е бил там. Бил е точно в този район, когато тръгнаха слуховете. Година по-късно, след изчезването му, получихме сигурни разузнавателни сведения, че продажбата е била извършена. Бил е отново там. Очевидно, нали?
— Или просто въпрос на рядко съвпадение.
— Тази хипотеза престана да съществува, когато ми отворихте да вляза преди час.
Старицата се вторачи в данъчния инспектор, докато той се сви удобно на стола си. Той, на свой ред, я наблюдаваше с полузатворени очи. Видя, че тя бе разгневена, но се владееше.
— Това са ваши предположения, мистър Кенфийлд.
— Не смятам. И тъй като знаем кой бе планираният ви убиец и за кого е работил — Годуин и някой си, или нещо такова от Уолстрийт — картинката, струва ми се, се изяснява значително. Някой, някой в петата по големина финансова къща в Ню Йорк е достатъчно разярен, или уплашен от вас, че е готов да ви убие.
— Това са догадки.
— Догадки, разбира се! А, това са ми синините за доказателство!
— Как успя Вашингтон да… свърже тези обстоятелства?
