е спал с жена му. Това по-скоро се използва, за да може и той да спи с неговата.
— В такъв случай, наистина имам нужда от вас, нали, мистър Кенфийлд?
— Какво смятахте да правите, като стигнем до Англия?
— Точно това, което ви казах. Да започна с банките.
— Какво ще ви донесе това?
— Не зная. Но сумите бяха значителни според традиционните представи. Тези пари трябва да са отишли някъде. А със сигурност не са били пренасяни в торбички по улицата. Може би в други сметки под фалшиви имена, може би набързо създадени малки фирми — не зная. Но зная със сигурност, че това са парите, които ще бъдат използвани, докато настъпи ликвидността на книжата.
— Божичко, той има трийсет милиона долара само в Стокхолм!
— Не е задължително. В Швейцария биха могли да се открият сметки на стойност трийсет милиона — платими вероятно в благородни метали — които да не подлежат на освобождаване дълго време.
— Колко дълго?
— Колкото е необходимо, за да се потвърди автентичността на всеки представен документ. Тъй като са били продадени на чуждестранна борса, това може да отнеме месеци.
— Значи ще проследите сметките по банките.
— Това, изглежда, е единственото, на което можем да се опрем като начало.
Елизабет Скарлати отвори чекмеджето на писалищната маса и извади оттам малко сандъче. Отключи го и извади от него един лист хартия.
— Предполагам, че също разполагате с един екземпляр. Но би било добре да го прочетете, за да си освежите паметта.
Тя му подаде листа. Беше списък на чуждестранни банки, където Уотърман тръст бе превела пари на името на Ълстър Стюарт Скарлет. Кенфийлд си спомни, че бе сред материалите, изпратени от Министерството на правосъдието.
— Да, виждал съм го, но нямах свой екземпляр… Малко по-малко от един милион долара.
— Направиха ли ви впечатление датите на теглене?
— Помня, че последната бе около две седмици, преди сина ви и жена му да се завърнат в Ню Йорк. Две сметки са все още открити, нали? Да, тук…
— Лондон и Хага — прекъсна го старицата и продължи, без да спира. — Не това имах предвид, но и то може да е ценно. Намеквах ви за географския модел.
— Какъв географски модел?
— Започва се в Лондон, после на север до Норвегия; после пак на юг до Англия — Манчестър; после на изток до Париж; на север до Дания; на юг до Марсилия; на запад до Испания и Португалия; североизток до Берлин; на юг пак до Африка — Кайро; северозапад през Италия — Рим; следват Балканите; обратно на запад до Швейцария и т.н. Абсолютно безразборно.
Старицата бе изрецитирала маршрута по памет, докато Кенфийлд се опитваше да следи списъка с датите.
— Какво искате да кажете, мадам Скарлати?
— Нищо ли не ви се вижда необичайно?
— Синът ви е бил на медения си месец. Нямам и понятие как хора като вас прекарват медения си месец. За тези като мен има Ниагарския водопад.
— Това не е нормално пътешествие.
— Не бих могъл да зная.
— Ако мога така да се изразя… Бихте ли тръгнали за собствено удоволствие от Вашингтон до Ню Йорк сити, през Балтимор и Бостън?
— Не, струва ми се.
— Синът ми е правил своя зигзаг в полукръг. Последната му спирка, където е изтеглил последната и най-голяма сума, е място, до което, логично, би могъл да стигне месеци по-рано.
Кенфийлд се бореше с последователността на дати и банки.
— Оставете, мистър Кенфийлд. В Германия е. Затънтено градче в Южна Германия. На име Тасинг… Защо точно там?
Част втора
Глава 22
Вторият и третият ден от пътуването на „Калпурния“ бяха спокойни както откъм важни събития в първа класа, така и от синоптична гледна точка. Вестта за смъртта на един от пасажерите хвърли в ужас останалите на борда. Мисис Чарлз Бутройд пазеше леглото под постоянното наблюдение на корабния лекар и обслужващите я медицински сестри. При вестта за съпруга й тя бе изпаднала в истерия, което наложи употребата на големи дози успокоително.
На третия ден все пак, поукрепнали физически, повечето от пътешествениците възвърнаха оптимизма си.
Елизабет Уикъм Скарлати и младият й компаньон по маса неизменно се разделяха след всяко хранене. Всяка вечер към десет и половина обаче, Матю Кенфийлд влизаше в покоите й, за да заеме поста си в случай на повторение опита на Бутройд. Тези бдения бяха приемани с неохота и от двамата.
— Ако бях стотина години по-млада, биха могли да ви вземат за някой от онези отвратителни мъже, които предлагат услугите си на пътешественички на средна възраст.
— Ако бяхте отделили част от знаменитото си състояние, за да си купите собствен океански лайнер, можеше и да съм си в леглото нощем.
Тези разговори в късна доба обаче, имаха и един благоприятен резултат — плановете им започнаха да се оформят. Освен това отговорностите на Кенфийлд като служител на Елизабет Скарлати бяха дипломатично обсъждани.
— Естествено — каза Елизабет, — няма да очаквам от вас да вършите каквото и да е в противовес с правителствените интереси. Или със собствената ви съвест. Аз наистина вярвам в човешката съвест.
— Но, изглежда, бихте искали вие да решавате какво е в противовес и какво не е?
— В известна степен, да. Смятам, че имам нужната квалификация.
— И какво ще стане, ако не се съглася с вас?
— Всяко нещо с времето си.
— Прекрасно!
По същество Матю Кенфийлд щеше да продължи да праща отчетите си до Група номер 20 във Вашингтон, само че след тяхното одобрение от Елизабет Скарлати. Чрез данъчния инспектор те щяха да отправят към неговата служба някои свои искания, смятани за наложителни и от двамата. По всички въпроси на физическата защита старицата щеше да следва указанията на младия мъж безпрекословно.
Матю Кенфийлд щеше да получи десет заплати от по десет хиляди долара всяка, считано от първия им ден в Лондон. В неголеми американски банкноти.
— Разбирате ли, мистър Кенфийлд, че към това договорно отношение може да се погледне и от друг ъгъл?
— И какъв е той?
— Вашата служба в момента се облагодетелства от съвсем не незначителните ми дарби, без да плаща абсолютно нищо. Крайно удобно за данъкоплатеца.
— Това ще го включа в следващия си рапорт.
Основният проблем в договорните отношения все пак остана неразрешен. За да можеше данъчният инспектор да изпълнява задълженията си и към двамата свои работодатели, бе нужно да се намери обяснение на сближаването му със старицата. С течение на времето то щеше да стане очевидно, а опитите да се отдава на компаньонство или делови интереси биха били глупави. И в двата случая можеха да се предизвикат подозрения.
Воден донякъде от лични интереси, Матю Кенфийлд запита:
