и се отправи на юг, в обратна посока на Мериленд, надявайки се да обърка тайнствените си преследвачи. Въпреки късния час трафикът беше умерен. Чак към четири часа градските артерии опустяваха.
Първоначално предположи, че ще го преследват с кола. Завиваше внезапно на кръстовищата, ускоряваше се и забавяше ход. Отне му почти цял час, преди да се увери, че никой не го следи.
Накрая предпазливо изви отново на юг по Уискънсин авеню. Движението беше много слабо, а уличните лампи хвърляха жълти петна по празната улица. Въздъхна тежко, как му се искаше вече да е при София. Може би вече е безопасно да се отправи към дома. Реши да прекоси Потомак и покрай парка Джордж Вашингтон да се насочи към Мериленд. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Колкото по-дълго бяха разделени, толкова повече му липсваше. Изгаряше от нетърпение да я вземе в ръцете си. Вече наближаваше реката и се движеше бавно покрай безкрайната редица от модни бутици, барове и ресторанти на Джорджтаун, когато един гигантски камион застана на лявото платно успоредно с малката му кола.
Беше един от онези динозаври с шест чифта колела, които пренасяха стоки по всички магистрали от Атлантика до Пасифика. Първо Смит се учуди какво прави тук, след като бутиците и ресторантите нямаше да зареждат преди пет сутринта. Интересното бе, че нито по кабината, нито по ремаркето забеляза някакъв знак, емблема или реклама за това кой и какво зарежда или превозва с камиона. Затъжен за София, не се задълбочи върху странната анонимност на магистралното чудовище. Все пак събитията през деня бяха изострили чувството му за опасност, прекрасно тренирано през годините, докато практикуваше медицина или командваше войници на фронтовата линия, където смъртта беше близка и реална, а болестите се притаяваха във всяка колиба и храст. Някакво движение или шум откъм камиона събуди реакциите му.
Каквато и да бе причината, половин секунда преди ревящият гигант да се ускори и да извие рязко надясно, за да засече малката спортна кола, Смит вече знаеше какво предстои.
Адреналинът го възпламени. Гърлото му пресъхна. Мигновено прецени ситуацията. Когато камионът се насочи към него, той светкавично завъртя волана. Колата подскочи и се приземи върху празния тротоар. Не караше бързо, не повече от петдесет километра в час, но шофирането по тротоара, дори да е широк и пуст като този, с петдесет километра в час си беше чисто безумие. Бореше се да задържи управлението. С оглушителен трясък изкърти една пощенска кутия, като отхвърли встрани и неголяма кофа за боклук. Успя да не се вреже в затворените врати на баровете и магазините. Облян в пот, погледна встрани. Камионът се движеше по пътя, успоредно с него, търсейки удобна пролука, за да завие и да го размаже в някоя сграда. Смит мислено благодари на бога, че тротоарът е съвсем празен.
Правейки чудеса, за да избегне боклукчийските кофи, с периферното си зрение забеляза, че страничното стъкло на камиона се сваля. Оттам се показа дуло на оръжие, насочено точно в него. За секунда се ужаси. Попаднал в капана на тротоара и камиона отстрани, не можеше да завие или да се скрие. Нямаше и оръжие. Каквито и да са били първоначалните им планове, сега бяха решили да го нарешетят с куршуми.
Джон заби спирачки, опитвайки се да създаде поне някакви затруднения на убийците. После почувства прилив на надежда. Недалеч отпред имаше кръстовище. Пръстите му побеляха от стискане на волана. Натисна докрай педала за газта и се устреми напред. В този момент от камиона изтрещя изстрел. Шумът беше оглушителен, но куршумът закъсня. Префуча зад колата и се заби в някаква витрина.
Смит хвърли тревожен поглед към отворения прозорец на камиона. За щастие кръстовището вече беше близо. На единия ъгъл имаше офис на банка, другите три бяха заети от магазини. Изведнъж времето се забърза. Кръстовището бе пред него и това може би бе единственият му шанс. Пое си дълбоко въздух. Внимателно преценявайки разстоянието, натисна спирачките и с всички сили завъртя волана рязко надясно. Имаше само секунда да види камиона, но тя му беше достатъчна да разбере, каквото му е нужно. Жертва на собствената си скорост и инерция, гигантът продължи надолу по главната улица и се изгуби от поглед.
Триумфиращ вътрешно, разви максимална скорост, отново натисна спирачки и зави този път наляво. Криволичеше по различни улици и непрекъснато гледаше за камиона в огледалото за обратно виждане, въпреки че много добре знаеше, че гигантът не може да направи триста и шейсет градусов завой, дори и при слабото движение.
Спря колата под короната на една разлистена магнолия. Дишаше тежко. От двете страни на улицата се нижеха безкрайни редици от спрели беемвета и мерцедеси, сигурен знак, че се намираше в един от най- скъпите квартали на Джорджтаун. Пусна волана и погледна надолу. Ръцете му трепереха, но не от страх. Отдавна не беше загазвал така — ужасяваща беда, която нито бе очаквал, нито бе предизвикал. Отметна назад глава и затвори очи. Все още не можеше да успокои дишането си. Винаги се удивяваше колко бързо могат да се променят нещата. Не обичаше подобни неприятности. И все пак една част от него не бе съгласна. Тя искаше да се намеси. Преди време бе решил, че връзката му със София е сложила край на всички авантюри. Покрай нея вече не се нуждаеше от непрестанни външни предизвикателства, които да доказват, че е напълно и истински жив. Е, сега нямаше избор.
Убийците в камиона вероятно бяха част от опасността, за която го предупреди Бил Грифин.
Отново го връхлетяха всички въпроси, които предъвкваше цяла нощ. Какво толкова особено имаше в този вирус? Какво криеше Бил?
Разтревожен, запали колата и пое надолу по улицата. Не разполагаше с отговори, но може би София можеше да помогне. Като си помисли затова, стомахът му се сви. Устата му пресъхна. Страх инжектира лед във вените му.
Те се опитаха да го убият, следователно можеха да се опитат да убият и нея.
Часовникът му показваше 2:32. Трябваше да й се обади и да я предупреди, но клетъчният му телефон беше оставен в къщи. Нямаше причина да го взима със себе си в Лондон.
Натисна педала и подкара по „О“ стрийт. Редицата от високи дървета се разми. Старите викториански къщи с островърхи покриви и богато орнаментирани фасади прелитаха край страничното му стъкло като призрачни замъци. Отпред се показа кръстовище, над което самотна лампа хвърляше сребристи отблясъци. Внезапно фронтално проблеснаха светлините на друга кола. Тя се приближаваше към същото кръстовище, но от обратна посока и с два пъти по-голяма скорост. Смит изруга и провери пешеходната пътека. Увит в якето си заради студения нощен въздух, от тротоара слезе самотен пешеходец. Мъжът се клатушкаше и припяваше неясна пиянска песен. Смит се ужаси. Човекът вървеше право към светлините на летящата кола.
Пияницата даже не се огледа. Внезапно пронизително изсвириха спирачки. Неспособен да помогне, Джон видя как колата го удря изхвърляйки го назад с разперени ръце. Преди пешеходецът да се приземи на паважа, Смит беше ударил спирачки. Несъзнателно бе спрял да диша. Другата кола намали ход, сякаш се двоумеше дали да спре, но след това отново се ускори и потъна в мрака.
В момента, когато колата спря, Джон излетя от нея и се втурна към падналия. Нощните звуци бяха замлъкнали. Изкуствената светлина хвърляше дълги сенки по пустата улица. Той приклекна, за да провери пулса на ударения, и в този момент се появи още една кола. Чу зад себе си скърцането на спирачки.
Отдъхнал за миг, той се обърна и махна за помощ. Двама мъже излязоха от колата и хукнаха към него. В същото време Смит долови движение откъм ранения. Погледна към него.
— Как се чувствате?… — започна той и се вцепени.
„Жертвата“ не само, че го гледаше с преценяващ и трезвен поглед, но беше насочил към него полуавтоматичен „Глок“ със заглушител.
— Исусе, трудно е да те убие човек. Що за проклет доктор си?
Глава 6
1:37 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Част от Джон Смит вече се бе върнала назад в миналото, обратно в Босна и работата му под прикритие из Източна Германия преди падането на Стената. Сенките, спомените, разбитите мечти, малките победи, вечното безпокойство. Всичко, което си бе въобразявал, че е оставил завинаги зад гърба си.
Когато двамата мъже извадиха оръжие и хукнаха към него, приклекнал под оскъдната светлината на лампата, той хвана китката и лакътя на убиеца. Преди човекът да реагира, Смит ловко я изви и дръпна, уверен, че резултатът е според желанията му. Костта на противника изпука. Той изкрещя, а лицето му се
