да държи нервите си под контрол и оставайки съвършено спокоен и неподвижен, продължаваше да чака. Дишаше по рядко и по-дълбоко, за да не издава своето присъствие с излизащият през устата му дъх. Макар с всички сили да се стараеше да съхрани спокойствието си, беше до крайност възбуден и развълнуван.
Когато най-накрая в полезрението му се появи полковник Джонатан Смит, излизащ на откритото под лунната светлина пространство, Грифин дори не трепна. Доберманът, намиращ се недалеч от него се сниши до земята и се притаи. Сякаш го нямаше, но Грифин знаеше, че кучето е там.
Ето, че Джон Смит се спря нерешително на половината път, прошепвайки с хриплив глас:
— Бил?
Останал под прикритието на дърветата, Грифин продължаваше да се ослушва в нощта. Слушаше шума от движението на близкия път и шума от града в далечината. Нищо необичайно, никой друг не се промъкваше към това уединено място. Почака да види дали кучето ще усети друго присъствие, но то остана с насочено внимание към Смит.
Грифин въздъхна и излизайки из под дърветата в края на облятата с лунна светлина поляна тихо, но ясно каза:
— Смит? Ела насам.
Джон Смит се обърна. Виждаше само размитото очертание на човешка фигура и все пак тръгна към нея макар и чувствайки се открит и незащитен.
— Бил? — прошепна той. — Това ти ли си?
— Аз, че кой друг, — отговори Грифин връщайки се в тъмната част.
Смит го последва. Стигайки в сянката на дърветата, той премигна няколко пъти, за да привикне по-бързо очите си с тъмнината и ето, че видя своя стар приятел, който стоеше и усмихвайки се гледаше в него. Същото познато кръгло и приятелско лице, въпреки че на Смит му се стори, че Грифин е отслабнал с няколко килограма. Плещите му изглеждаха по-широки на фона на отслабналата му фигура и все същите пуснати в безпорядък коси, стигайки малко по-ниско от ушите му. Беше малко по-нисък от Смит, но все така силен и здраво сложен мъж.
Смит забеляза също, че Бил Грифин беше облечен възможно по-неутрално и незабележимо. Сякаш виждаше работник излязъл от фабрика, където е сглобявал някакви компютърни компоненти и се е запътил към местното кафене, за да хапне хамбургер. Именно тази незабележителна външност винаги служеше за добро прикритие за военния разузнавач или агент на ФБР, при изпълнение на спец задача. На никого не би му дошло на ум, че зад облика на простоватия работник са скрити остър ум и желязна воля.
За Смит, старият му приятел винаги му изглеждаше като хамелеон, но за него той винаги си беше един честен, порядъчен и добър човек. Истинският Бил Грифин.
Грифин си протегна ръката.
— Привет, Смит. Много се радвам да те видя след толкова дълго време. Отдавна трябваше да се срещнем. Кога беше за последен път? В хотел „Дрейк“, в Дес Мойнс?
— Да там. Ресторант с хубава бира. — Но Джон Смит не се усмихваше при ръкостискането със своя приятел. — По дяволите, доста странно място за среща? В какво си се забъркал? Имаш ли неприятности?
— Може и така да се каже, — кимна с глава Грифин, но гласът му все така звучеше весело. — Стига, за това по-късно. По-добре ми кажи как я караш?
— При мен всичко е наред, — нетърпеливо отговори Смит. — А и доколкото разбирам ще стане дума за теб, не за мен. Как разбра, че бях в Лондон? — Той веднага се усмихна и се засмя. — Добре, няма значение, глупав въпрос. Ти винаги всичко знаеш. Кажи сега за какво ме…
— Чувам, че ще се жениш — прекъсна го Грифин. — Най-после се е намерило момиче способно да укроти нашият каубой! Ще се настаните в тихо местенце, ще огледате момченца, ще косиш тревата пред къщата, нали?
— О, това никога няма да стане, — усмихна се Смит. — Моята София си е сама по себе си каубой. Тя също е ловец на вируси.
— Ясно, разбрах, нещата имат смисъл. Надявам се съжителството ви да потръгне — кимна Грифин като се обърна и отново започна да оглежда внимателно окръжаващата ги непроницаема тъма, сякаш от там можеха да изскочат диви зверове. — И така, какво разбраха вашите хора за този вирус?
— Кой именно? Знаеш, че във форт Детрик имаме много вируси?
Бил Грифин, объркано погледна към луната, след това обходи с поглед потъналите в сенки дървета, точно като снайперист търсещ мишена. По гърдите му и гърба се стичаха вадички пот, но той се стараеше да не обръща внимание на това.
— Онзи, който ви дадоха за изследвания в събота сутринта.
Смит се обърка.
— В Лондон съм от миналия вторник. Би трябвало да знаеш. По дяволите! Това трябва да е тревогата, заради която прекъснаха разговора ни със София. Трябва незабавно да се върна. — Намръщи се: — Откъде знаеш? Как научи, че във форт Детрик има нов вирус? Затова ли е всичко? Предположил си, че са ми съобщили подробности за вируса, и сега се опитваш да изкопчиш информация от мен?
Лицето на Грифин остана безизразно.
— Успокой се, Джон.
— Да се успокоя? — Джон беше окончателно вбесен. — Ако ФБР се интересува точно от този вирус, защо трябва да изпраща теб, за да ме попиташ за информация? Това е тъпо. Твоят директор може да се обади на моя. Така се правят тези неща.
— Вече не работя за ФБР.
— Ти не… — Смит погледна Бил в очите, но те бяха плашещо празни. Старият приятел беше изчезнал и за момент Джон почувства стомаха си свит на топка. След това гневът му избухна: — И с какво е толкова особен този вирус? За кого събираш информация? За някой жълт вестник?
— Не работя за вестници или списания.
— Тогава за някоя сенатска комисия? Естествено, какво по-хитро за една сенатска комисия от това да използва бивш агент на ФБР, за да издири причини за съкращаване на научните фондове. — Смит дълбоко си пое въздух. Не можеше да познае в този човек своя най-добър приятел. Нещо драстично го беше променило. Грифин явно искаше да използва дългогодишното им приятелство за свои цели. — Не, Бил. Не ми казвай за какво или кого работиш. Няма значение. Ако искаш да научиш нещо за новия вирус, използвай армейските канали. Не ме търси повече освен като приятел и нищо друго! — Тръгна си отвратен.
— Остани Смити, трябва да поговорим.
— Майната ти — продължи да крачи в нощта.
Грифин тихо изсвири.
Внезапно пред Джон изникна огромен доберман, който застрашително заръмжа към него. Смит замръзна. Кучето кратко излая и острите му зъби проблеснаха на лунната светлина, недвусмислено показващи, че с лекота биха могли да прегризат нечие гърло.
— Съжалявам, Смити — гласът на Грифин зад гърба му звучеше тъжно. — Ти ме попита дали се е случила беда. Да, случи се, но не на мен.
Кучето продължаваше ниско и заплашително да ръмжи. Смит остана неподвижен, но лицето му се изкриви в презрителна усмивка.
— Искаш да кажеш, че аз съм изпаднал в беда? Няма ли да ме осветлиш по въпроса?
— Да — кимна Грифин, — точно това искам да ти кажа. Затова исках да се срещнем. Ти си в опасност. В истинска опасност. Изчезвай от града. Бързо. Не се връщай в лабораторията си. Хвърляй се на самолета и…
— За какво говориш? Много добре знаеш, че не бих го направил. Да избягам от работата си? По дяволите. Какво става с теб, Бил?
Бил не му обърна внимание.
— Слушай какво ти казвам! Обади се в Детрик. Кажи на генерала, че ти трябва почивка. Дълга почивка. Извън страната. Направи го и се махай оттук. Още тази нощ.
— Така няма да стане. Кажи ми с какво е толкова специален този вирус? Какво точно ме заплашва? Ако искаш да действам по някакъв начин, трябва да знам защо.
— За бога! — Грифин най-сетне си изпусна нервите. — Опитвам се да помогна. Изчезвай! И то бързо.
