Глава 3
13 октомври, понеделник, 9:14 ч.
Форт Детрик, Мериленд
Когато служителите пристигнаха на работа в ААМИИЗИБ, слухът за безуспешните опити да се идентифицира и възпре новия вирус убиец бързо се бе разпространил из сградите на Института. Медиите все още не се бяха добрали до новината и директорът заповяда всички да пазят мълчание. Никой нямаше право да говори пред репортери, а само непосредствено занимаващите се с проблема имаха информация за напредъка по ужасяващия случай.
Междувременно всеки трябваше да си върши рутинната работа. Документите трябваше да се попълват, екипировката да се поддържа, телефонните разговори да се провеждат. Четвърти специалист Хидео Такеда сортираше писмата в офиса на старшина Дафърти, когато отвори официално изглеждащ плик с емблемата на Министерството на отбраната.
След като прочете, а след това и повтори писмото, той се наведе към работещата до него пети специалист Сандра Куин и прошепна:
— Назначението ми в Окинава.
— Шегуваш се.
— Успях! — Такеда се усмихна — приятелката му Мико живееше в Окинава.
— Добре е веднага да кажеш на шефа — предупреди го Сандра. — Ще им се наложи да обучават нов служител, който да се оправя с разсеяните професори. Ще се побърка. Всички са луднали покрай новата криза.
— Да й го начукам — весело изруга Хидео.
— Не, дори и в най-лошите ми кошмари. — На вратата стоеше старшина Хелън Дафърти. — Ще си направиш ли труда да дойдеш тук, специалист Такеда? — попита тя с преувеличена любезност. — Или предпочиташ първо да те пребия от бой?
Двуметровата блондинка разкърши впечатляващите си рамене, под които изпъкваха заслужаващи подсвиркване мускули, и дари нисичкия Такеда с най-хищния си поглед. Служителят побърза да изпълни заповедта й, а по лицето му се четеше непресторен страх. С Дафърти, както и с всеки добър старшина — човек никога не можеше да се чувства в безопасност.
— Затвори вратата Такеда и седни.
Специалистът изпълни инструкциите.
Дафърти го погледна с налети с кръв очи.
— От колко време знаеш за възможното ти преместване?
— Пристигна току-що. Имам предвид, че тъкмо отварях писмото.
— Откакто си тук, а?… От две години значи.
— Най-много от година и половина. Откакто се върнах оттам. Вижте, старшина, ако се нуждаете от мен, мога да се въртя наоколо, докато…
— Изглежда, че дори и да искам, е невъзможно. Получих и-мейл от Министерството на отбраната по същото време, когато сигурно си отварял писмото. Изглежда, че заместникът ти вече е на път. Пристига от разузнавателната част в Косово. Сигурно е била в самолета, преди писмото още да е стигнало до офиса — Дафърти се замисли.
— Имате предвид, че утре ще е тук?
Дафърти погледна часовника на бюрото.
— За да сме по-точни — след няколко часа.
— Толкова бързо?
— Да — съгласи се старшината. — Даже са съкратили сроковете ти за преместване. Имаш само ден да си вземеш нещата. Самолетът ти е утре сутрин.
— Един ден?
— По-добре тръгвай. И успех, Хидео. За мен бе удоволствие да работя с теб. Ще напиша добри препоръки в личния ти файл.
— Слушам, сър… ъъ-ъ… старшина. Благодаря.
Все още леко замаян, Такеда остави Дафърти да обмисля писмото. Тя въртеше молива в ръцете си и го наблюдаваше как разчиства бюрото си. Той потисна победния си вик. Вече се бе уморил не само да е далеч от Мико, но и от живота в тази тенджера под налягане, наречена ААМИИЗИБ. Беше преживял много кризи, но последната бе разтревожила всички. Даже ги беше ужасила. Щастие бе да се измъкне оттук.
Три часа по-късно пред старшина Дафърти стоеше мирно четвърти специалист Адел Швейк. Бе дребна брюнетка, здраво сложена и със стоманеносиви очи. Униформата й беше безукорна, с два реда ленти, показващи, че е служила в много задморски операции и кампании. Имаше дори босненска лента.
— Свободно, специалист.
Швейк застана свободно.
— Благодаря, старшина.
Дафърти прочете пътните й документи и без да вдига глава, промърмори:
— Доста бързо.
— Още преди месеци изпратих молба да ме преместят в окръг Колумбия. Лични причини. Полковникът ми каза, че се е освободило място във форт Детрик, и аз се възползвах на секундата.
— Квалификацията ви е твърде висока — Дафърти беше изпълнена с подозрения. — Това е доста нисък пост. Малък екип, не ви очакват никакви пътувания зад океана.
— Знам само, че това е форт Детрик и нищо за назначението ми.
— О? — имаше нещо хладно и пресметливо в тази Швейк. — Намирате се в ААМИИЗИБ: Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Научни изследвания. Всичките ни офицери са лекари, ветеринари или медицински специалисти. Няма оръжия, няма тренировки, никаква слава.
Швейк се усмихна.
— Звучи доста миролюбиво. Ще бъде приятно разнообразие след Косово. А дали съм чула правилно, някъде пишеше, че институтът ви е на предния фронт в борбата с най-смъртоносните вируси. Имате си собствена гореща зона — всичко това може да се окаже вълнуващо.
Старшината поклати отрицателно глава.
— Това е за докторите. За нас е само рутинната работа — поддържаме функционирането на къщата. Преди седмица беше вдигната някаква тревога. Не задавайте въпроси. Не е ваша работа. Ако някой журналист влезе в контакт с вас, отпратете го към пресцентъра. Това е заповед. Добре, офисът ви е точно до този на Куин. Настанете се, а Куин ще ви даде начална скорост.
— Благодаря ви, старшина.
Дафърти въртеше между пръстите си химикалката, вгледана във вратата, която току-що се беше затворила зад новопристигналата жена. После въздъхна. Не беше съвсем искрена. Наистина повечето от работата беше чисто рутинна, но имаше моменти като този, когато армията проявяваше пълно безумие. Сви рамене. Е, беше виждала и по-странни неща от преназначение, ощастливило и двете страни. Поръча кафе на Куин и се опита да изтрие от съзнанието си последната лабораторна криза и пристигането на странната жена. Имаше си достатъчно работа.
В 17:32 часа старшина Дафърти заключи стаята си и се приготви да напусне офиса, но чакалнята не беше празна.
— Бих желала да остана още малко, за да се обуча възможно най-бързо. Възможно ли е? — попита
