Швейк.
— Добре, ще осведомя охраната. Имаш ли ключ за офиса? Добре. Заключи, след като свършиш. Няма да останеш сама. Този нов вирус е подлудил докторите. Сигурна съм, че много от тях ще прекарат нощта тук. Ако всичко продължи твърде дълго, ще станат ужасно заядливи. Никой не харесва мистерии, които убиват хора.
— И аз така съм чувала. Видяхте ли, намират се достатъчно вълнения и приключения и във форт Детрик.
Дафърти се изсмя и си замина.
В тишината на празния офис специалист Швейк четеше инструкциите и си водеше бележки още около половин час. Когато се убеди, че нито старшината, нито охраната ще дойде де провери с какво се занимава, тя отвори малкото дипломатическо куфарче до краката си. Откакто се бе приземила тази сутрин във военновъздушната база Андрюз, то стоеше в колата. Едва по време на една почивка за по кафе успя да го внесе в офиса.
От него извади схема на телефонните връзки в сградата на ААМИИЗИБ. Главната разпределителна кутия се намираше в мазето и обслужваше всички вътрешни и външни линии. Запамети точното й разположение. След това затвори диаграмата, прибра я обратно в куфара и го понесе със себе си в коридора.
На лицето й се изписа изражение на невинно любопитство. Пазачът на предната врата четеше. Швейк трябваше да мине покрай него. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и безшумно се плъзна по коридора в посока към мазето.
Спря се за миг. Откъм пазача не се долавяше движение или друг шум. Въпреки че по принцип сградата бе силно охранявана, защитите й бяха построени по-скоро да предпазват външния свят от смъртоносните токсини, вируси, бактерии и всички останали научни материали, които изследваха в ААМИИЗИББ, отколкото да попречат на ненадеен натрапник отвън. Охраната беше добре тренирана, но й липсваше агресивната стръвност на страж пред секретна лаборатория за производство на биологично оръжие.
Облекчена, че е останала незабелязана, тя пробва тежката метална врата. Оказа се заключена. От куфара си специалист Швейк извади връзка шперцове. Третият се оказа нужният. Отвори вратата и безшумно заслиза по стълбите. Няколко минути изгуби в бродене между гигантските машини, които отопляваха и вентилираха сградата, снабдяваха я със стерилен въздух и ниско налягане за лабораториите, запълваха резервоарите с вода и химикали за сухите душове, както и всички останали поддръжки за медицинския комплекс.
Когато откри разпределителната кутия, вече обилно се потеше. Постави дипломатическото куфарче на пода и извади от него по-малък пакет инструменти, жици, електронни компоненти, превключватели, миниатюрни подслушвателни и записващи устройства.
Вечерта беше настъпила и в мазето беше тихо с изключение на случайното гъргорене и гръмолене по тръбите и шахтите. Все пак се ослуша внимателно. Нервите й изпращаха ледени тръпки по кожата. Тревожно оглеждаше сивите стени. Накрая отвори разпределителната кутия и се задълбочи върху многобройните връзки.
Два часа по-късно тя бе отново в офиса си, където прикрепи към телефона миниатюрна слушалка. Включи контролното устройство, скрито в чекмеджето, и се заслуша:
Удовлетворена от работата на устройството, тя го изключи и набра външен номер. Мъжкият глас, който снощи я беше събудил и инструктирал, отговори:
— Да?
— Инсталацията е извършена. Свързала съм записвачката към телефоните на офицерите, от които се интересувате, В състояние съм да попреча на обажданията им.
— Видяха ли те? Да са те заподозрели?
Швейк беше много горда от дарбата си за езици. Знаеше всички от най-разпространените и много от по-малко познатите кодове за общуване между расите. Този глас беше образован, но английският, макар добър, не беше перфектен. Чувстваше се следа от близкоизточен акцент. Не беше израелски, ирански или турски. Възможно бе да е сирийски или ливански, но най-вероятно бе да е иракски или йордански. Това беше полезна информация.
— Естествено — озъби се тя.
— Бъди нащрек за всяко развитие на изследванията по непознатия вирус. Наблюдавай всички телефонни разговори на д-р Ръсел, Джонатан Смит и генерал Кайлбургер.
Работата не биваше да се проточва прекалено дълго, иначе щеше да стане твърде рискована. Вероятно никога нямаше да открият тялото на истинския специалист Адел Швейк. Жертвата нямаше никакви познати или приятели извън армията. Поради тази причина беше и избрана.
Но по всичко личеше, че Дафърти е подозрителна. Едно по-внимателно разследване щеше да я разкрие.
— Колко време ще остана тук?
— Колкото си ни нужна. Не прави нищо, с което да привлечеш вниманието върху себе си.
Връзката се прекъсна. Тя остави обратно слушалката и се облегна назад. Отново се съсредоточи над организацията и бъдещите си задължения. В същото време слушаше телефонните разговори между докторите и внимаваше за малкия диод, чието присветване щеше да я алармира, че д-р Ръсел говори по телефона. За момент почувства любопитство — с какво е толкова важна тази Ръсел? Бързо си забрани тази мисъл. Знанието за някои неща беше твърде опасно.
Глава 4
Полунощ
Вашингтон, окръг Колумбия
Великолепният парк Рок Крийк беше последното убежище на природата в сърцето на града. Започваше от река Потомак край центъра Кенеди, продължаваше на север като тясна ивица и накрая прерастваше в обширно, покрито с гори пространство. Природата си бе останала непокътната от векове, но беше прорязана от множество пътеки, колоездачни и конски алеи, морави за пикници и исторически забележителности. Мелницата Пиърс, намираща се на пресечката на Тайдън стрийт и Бийч драйв, представляваше една от тези старини. Датираше от времето преди Гражданската война, когато целият поток бе ограден от стройна редица мелници. В момента тя бе превърната в музей, поддържан от Дирекцията на националните паркове, и на лунната светлина искреше като артефакт от много по-древни времена.
Малко на северозапад, където храстите бяха най-гъсти, Бил Грифин стоеше невидим под сенките на високите дървета и държеше за здрава каишка застанал нащрек доберман. Нощта бе хладна, но той се потеше. Тревожният му поглед следеше поляната за пикници и околността на мелницата. Огромното куче душеше въздуха, а ушите му се въртяха като пеленгатори, търсещи нещо тревожно.
Отдясно, директно от мелницата някой се приближаваше. Кучето усети много преди своя стопанин почти недоловимия звук на смачкани под крака листа. Ето, че и Грифин дочу стъпките и отпусна повода на кучето, но обученият доберман остана седнал до господаря си, напрягайки мускулите на тялото си в готовност да се спусне напред.
Грифин му направи знак с ръка.
Като черен дух, доберманът скочи и се разтвори в нощта, обикаляйки в кръг пейката и оставайки невидим в гъстата сянка на дърветата.
Пушеше му се до полудяване, нервите му бяха изопнати до краен предел. Зад гърба му се промъкна някакво малко същество и се скри в гъсталака. От време на време парка се огласяше от неприятния писък на сова. Но той не обръщаше внимание на тези звуци, беше добре трениран професионалист и знаеше как
