Факторът на Хадес

горещият прилив на адреналин. Плъзна се надолу по алеята и спринтира, подминавайки дома си. Зави в пресечката, останал извън полезрението на преследвачите. Прекоси съседния двор и пълзешком се добра до страничната стена на гаража.

Ослуша се. Зад къщата беше тихо. Изправи се и погледна вътре.

Въздъхна с облекчение. Беше празен. Зеленият „додж“ на София го нямаше. Трябва да е била през цялото време във форт Детрик. Значи не е получила съобщението му. Задиша по-свободно.

Оттегли се по същия път и подкара колата към най-близката телефонна кабина на четвърт миля оттам. Нямаше търпение да чуе гласа й.

Набра номера. След четири секунди чу запис:

„Намирам се в офиса или в лабораторията. Моля, оставете съобщение. Ще ви отговоря възможно най-скоро. Благодаря.“

Познатият глас предизвика едно особено чувство, което не можеше да си обясни. Самота?

Набра отново. Човекът отсреща отговори с напълно делови тон и това действаше успокояващо при тези обстоятелства.

— Армията на Съединените американски щати. Форт Детрик. Охраната слуша.

— Тук е полковник-лейтенант Джон Смит, ААМИИЗИБ.

— Идентификационният ви номер, моля.

Издиктува номера си. Последва пауза.

— Благодаря ви, полковник. С какво мога да ви бъда полезен?

— Свържете ме с охраната на ААМИИЗИБ.

Щракане, бипкане и нов глас.

— ААМИИЗИБ, охрана, Грасо слуша.

— Грасо, тук е Джон Смит, слушай…

— Хей, полковник, вие се върнахте. Всичко ли е наред? Д-р Ръсел питаше…

— Добре съм, Грасо. Търся д-р Ръсел. Не отговаря на телефона. Знаеш ли къде е.

— Присъства в нощния списък на работещите и не съм я виждал да излиза.

— Кога застъпи?

— В полунощ. Сигурно е в лабораторията и не чува нищо.

Смит погледна часовника си. Беше 4:42.

— Би ли проверил, ако обичаш.

— Разбира се, полковник. Само секунда.

Смит продиктува номера на телефонния автомат. Секундите траеха цяла вечност. От минута на минута му ставаше все по-трудно да диша. Студената нощ сякаш го задушаваше.

Когато телефонът иззвъня, почти подскочи.

— Да?

— Не е там полковник. Офисът и лабораторията са заключени.

— Някакви следи от неприятности?

— Не, всичко е пакетирано и покрито. — Грасо говореше разкаяно. — Как съм могъл да я изпусна? Трябва да е излязла през някой от другите изходи. Можете да проверите охраната на външната порта.

— Благодаря, Грасо. Прехвърли ме.

— Изчакайте, докторе.

— Форт Детрик, Шрьодер слуша — гласът беше сънлив.

— Тук е полковник-лейтенант Джон Смит, ААМИИЗИБ. Дали д-р Ръсел е напускала тази вечер базата?

— Не зная, полковник. Не познавам д-р Ръсел. Опитайте с момчето в ААМИИЗИБ.

Смит изруга под носа си. Цивилната охрана се сменяше начесто и стоеше на пост много по-дълго от военната полиция. Всички знаеха, че поспиват в кабинката си. Бариерата щеше да спре колите, а ако не, шумът щеше да ги събуди. Нямаше обаче бариера за напускащите автомобили.

Затвори слушалката. Сигурно е била твърде уморена, за да шофира чак до Търмонт. Вероятно се е отправила към своя бивш апартамент във Фредерик. Беше го продала, но още не бе изнесла окончателно вещите си. Можеше да звънне там, но нямаше смисъл. Когато имаха напрегната работа, винаги изключваха телефона, за да спечелят някой и друг час сън.

Докато шофираше, мислите му препускаха бясно. „Била е толкова уморена, че се промъкнала през някоя от страничните врати, за да не се натъкне на някого. Напълно логично. Точно това е направила. Отишла е в своето старо жилище. Той ще се вмъкне при нея в леглото. Тя ще усети присъствието му, без да се разбужда. Щеше да се усмихне в просъница, да промърмори нещо и да се притисне в него. Гърдите й щяха да стоплят неговите. Той щеше да се усмихне, да я целуне леко по рамото и да я наблюдава как спи, преди сънят да обори и самия него. Той щеше да…“

* * *

Малко бяха туристическите пътеводители, които бяха вписали форт Детрик като една от забележителностите на историческия град Фредерик. Заради металната ограда и въоръжените постове той представляваше средно охранявана военна база, построена в средата на жилищната зона. Апартаментът на София бе няколко квартала нататък. Смит паркира на срещуположната страна, огледа се, но не видя следи от наблюдатели. Излезе от колата, безшумно затвори вратата и се ослуша. Долови далечните похърквания на спящите. От време на време вятърът донасяше смях и пиянски гласове. Самотна кола зави зад ъгъла. Един нисък неопределим шум, създаван от самия град.

Нямаше никакво движение или звук, които би определил като заплашителни. Използва собствените си ключове, за да отвори вратата към фоайето на триетажната кооперация, и се отправи по покритата с дебел килим пътека към асансьора. По това време сградата беше притихнала.

На третия етаж излезе предпазливо от асансьора с пистолет в ръка. Коридорът ехтеше от стъпките му като камера в древна катакомба. Когато достигна вратата, отново се ослуша. Отвътре не се чуваше нищо. Завъртя ключа, а звукът от прищракналото езиче изтрещя като експлозия в главата му. Безшумно отвори вратата и се хвърли на килима отвътре. Апартаментът беше тъмен. Нищо не помръдваше. Ръката му почувства слой от прах на масичката до вратата. Изправи се, прекоси всекидневната и се плъзна към коридора, водещ към двете спални. Оказаха се празни. Чаршафите сгънати и неизползвани. Кухнята беше чиста — явно никой не беше ял, готвил или дори варил кафе. Мивката беше суха. Хладилникът беше изключен от седмици. Не е била тук.

Потиснат, закрачи като робот обратно към хола. Запали светлините. Огледа се за следи от нападение, схватка или поне претърсване.

Нищо. Апартаментът беше чист и оправен като музей. Ако са я убили или отвлекли, не е било тук. Тя не беше в лабораторията си. Не беше в къщата в Търмонт. Нямаше я и тук. И никъде не съществуваха намеци, че й се е случило нещо лошо.

Разбра, че ще има нужда от помощ. Първата стъпка бе да се обади във форт Детрик и да обяви изчезването й. След това на полицията и ФБР. Грабна телефона, за да набере базата.

Ръката му замръзна на половината път. Откъм външния коридор проехтяха стъпки. Изключи светлините и постави телефона обратно на масата. Приклекна на едно коляно зад креслото с пистолет, насочен към вратата. Някой приближаваше вратата на София, блъскаше се в стените и криволичеше. Пиянде, прибиращо се в къщи? Стъпките спряха пред вратата. Чуваше се шумно дишане. Ключове опитаха ключалката. Смит се напрегна. Вратата се отвори с трясък и олюлявайки се, вътре влезе София. Дрехите й бяха разкъсани и мръсни, сякаш бе пълзяла през отходна тръба. Смит скочи напред. — София!

Тя залитна и Джон я подхвана, преди да се строполи. Тя се бореше за глътка въздух. Лицето й гореше от треска.

Тъмните очи се впериха в него. Опита да се усмихне.

— Ти… се… върна. Къде… беше?

— Съжалявам, Софи, трябваше ми още един ден…

Ръката й се протегна, за да го прекъсне. Гласът й звучеше сякаш изпада в делириум. — …лабора …в лабораторията …някой…удари.