— Добре. Вземи всичко, което ти потрябва. Ще ти дам официална заповед.
— Слушам, сър.
Смит отстъпи, облекчен и леко удивен колко много успя да получи от дебелоглавия генерал. Вероятно не бе чак толкова глупав, колкото си мислеше. За миг почувства симпатия към този изнервящ човек.
Преди да затвори вратата зад себе си, чу Кайлбургер да нарежда по телефона.
— Свържи ме с офиса на шефа на армейската медицинска служба и с Пентагона. Да, и с двете места. Не ме интересува с кое първо.
Четвърти специалист Адел Швейк превключи външната линия към собствения си телефон. Тревожно се ослуша за някакво раздвижване в офиса на старшина Дафърти. Накрая бързо каза в телефонната слушалка:
— Офисът на началника на армейската медицинска служба, генерал Окснард. Не, генерал Кайлбургер, генералът не е в офиса си. Ще му предам да ви се обади веднага, щом се върне.
Швейк се огледа. За щастие Сандра Куин бе заета с документите, а майорът го нямаше. От стаята на Кайлбургер отново звъняха. Швейк отговори с променен глас.
— Пентагона, моля почакайте.
Извади от чекмеджето си клетъчен телефон и бързо набра приготвеният номер.
— Генерал Каспър? Да, генерал Кайлбургер ви търси спешно от ААМИИЗИБ.
Постави слушалката, превключи на своята линия и отново набра същия номер. Тихо и бързо изговори няколко думи, след което отново затвори и се зае със задълженията си.
17:50 ч.
Търмонт, Мериленд
Смит приключи с пакетирането на багажа в празната къща, построена върху склона на планината Катоктин. Чувстваше се зле и знаеше, че това не е изненадващо. София беше навсякъде — от бутилираната вода в хладилника до аромата на парфюма й в леглото им. Празнотата на къщата кънтеше в душата му. Домът им се бе превърнал в хетакомба, в гробище за надеждите му, изпълнено с мечтите и смеховете на София. Не можеше да остане. Никога не би могъл да живее отново тук.
Не и в тази къща, не и в нейния апартамент. Не можеше да се сети за място по света, което да му стане дом. Осъзнаваше, че рано или късно ще трябва да се замисли по въпроса, но не и сега. Все още не. Първо трябваше да намери убийците й. Да ги превърне в стенеща маса от кръв, кокали и месо.
След като излезе от кабинета на Кайлбургер, Смит написа доклада в своя офис и по заобиколен път се прибра в къщи. Не забеляза някой да го следи по пътя към сградата, в която бе прекарал много щастливи месеци със София. Приготви си багаж за една седмица. Най-отгоре постави служебната си берета, паспорт, лична карта, клетъчен телефон, облече се в униформата си и зачака обаждането на Кайлбургер и резултата от разговора му с Пентагона.
Но Кайлбургер не се обади.
Към 18:00 ч вече се мръкваше, докато шофираше обратно към форт Детрик. Мисис Къртис не си бе на мястото, а когато провери в офиса на генерала — и него го нямаше.
И двете стаи не бяха подредени, така че явно не си бяха тръгнали. Много необичайно. Може би са отишли да пият кафе? По едно и също време?
Не ги откри в кафенето.
Единственото обяснение, за което се сещаше, бе, че от Пентагона са го извикали във Вашингтон лично и е взел със себе си секретарката. Но защо не му се обади? Възможно е от Пентагона да са му забранили. Неспокоен и без да се обади никому, той слезе на паркинга при очукания си „триумф“. Със или без позволението на Пентагона Смит отиваше във Вашингтон. Не можеше да преспи още една нощ в Търмонт. Запали колата и затвори вратата. Не забеляза нищо подозрително, но направи няколко обиколки, преди да поеме по шосе Т-270, което водеше към столицата. Мислите му бунтовно се връщаха назад към времето, прекарано със София. Започваше да чувства някакъв комфорт в спомените за добрите стари времена. Богове, само те му бяха останали!
Беше спал само една нощ в продължение на седемдесет и два часа и искаше да си почине. За да е сигурен, че няма опашка, внезапно отби край Гейтърсбърг и се спря близо до изхода. Никой не го преследваше. Удовлетворен, се запъти към близкия мотел и се записа под фалшиво име. Изпи две бири в бара, вечеря и се качи в стаята си. Погледа един час новините по Си Ен Ен, преди отново да потърси Кайлбургер в офиса и дома му. Все още нямаше отговор.
Внезапно се изправи шокиран. Вървеше третата тема в новинарския обзор.
Вкаменен, Смит бързо прехвърли наум известните му факти. Нито Кайлбургер, нито Мелани Къртис работеха в „горещата зона“. Нямаше как да се заразят. Нямаше случай на естествено разпространение на вируса. Това бе убийство… още две убийства! На генерала бе попречено да отиде в Пентагона при началника на армейската медицинска служба, а на Къртис — да съобщи някому какво е възнамерявал да направи.
И какво се бе случило с пълната секретност относно вируса? Сега цялата нация знаеше. Някой някъде бе направил пълен завой в действията си, но защо?
Замръзна пред телевизора. За момент му се стори, че стените се приближават, за да го смажат. Тръсна глава. Трябваше да е наясно с нещата. Враговете, убили София, притежаваха огромна власт. Те бяха по следите му, а и полицията го издирваше.
Беше останал сам.
ВТОРА ЧАСТ
Глава 14
17 октомври, петък, 9:30 ч.
Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия
Президентът Самюел Адамс Кастила бе прекарал в Овалния кабинет три години и вече започваше кампанията за преизбирането си. Беше студена, сива утрин и той се бе надявал да отскочи до хотел Мейфлауър, за да присъства на обилната закуска по случай учредяването на поредния благотворителен фонд, но се наложи да го отложи. В Белият дом постъпиха тревожни съобщения и се наложи да свика Съвета за национална безопасност.
