вирусите. Така и не стигна доникъде.
Когато не успя с департаментите на флота, авиацията, на здравеопазването и социалните грижи, вече разбра, че е блокиран. Последният му шанс бе Сметната палата на федералния медицински резерв. След това не оставаха други възможности.
— Тук е временно изпълняващ длъжността директор Арънсън на СПФМР. С какво мога да съм ви полезен, полковник?
Опита се да отговори спокойно.
— Оценявам факта, че разговаряте с мен. Изглежда, е имало екип от правителствени медици, които са се интересували от вируса във форт Ървин, Атланта и …
— Нека да ви спестя времето, полковник. Цялата информация за случая във форт Ървин е засекретена. Трябва да минете по каналния ред.
Смит избухна.
— Вирусът е у мен! Аз работя с него! ААМИИЗИБ е информацията! Всичко, което искам, е…
Линията се прекъсна.
Той изхвърча от стаята, вбесено закрачи по коридора, прелетя покрай Мелани Къртис и нахлу в офиса на Кайлбургер.
— Какво, по дяволите, става, генерале? Опитвам се да разбера кой е поръчал на онези екипи от „правителствени лекари“ да се обаждат в Ървин и Атланта, а всеки дрънка „строго секретно“ и не ми отговаря.
Кайлбургер се облегна назад в креслото и сплете дебелите си пръсти.
— Не е в наши ръце, Смит. Цялото разследване. Ние сме строго секретните. Изследваме и след това докладваме на шефа на армейската медицинска служба, военното разузнаване и специалните служби. Изводите им са поверителни. Никакви други детективи.
— В това разследване ние сме детективите.
— Кажи го на Пентагона.
Смит светкавично проумя всичко. Трите безплодни часа придобиха смисъл. Това не беше обикновената бюрокрация. Прекалено много агенции са намесени. Изглеждаше нелогично. Кой би изолирал следователите от източниците им за информация. Никой не би отстранил научните екипи, които най-добре си разбират от работата. Как е възможно да има други „правителствени лекари“, неизвестни за него или за ААМИИЗИБ.
Освен ако въобще са били правителствени лекари.
— Чуйте ме, генерале, мисля, че…
Генералът презрително го прекъсна.
— Слуха ли си изгубихте, полковник? Не разбирате ли вече от заповеди? Ние се оттегляме. Върху обстоятелствата около смъртта на д-р Ръсел ще работят професионалисти. Предлагам ви да се върнете в лабораторията си и да се съсредоточите върху вируса.
Смит пое дълбоко въздух. Не само беше вбесен, беше и уплашен.
— Тук има нещо гнило. Или някой с много власт манипулира армията, или това е самата армия. Искат да спрат разследването. Покриват вируса и всичко ще завърши със смъртта на адски много хора.
— Полудяхте ли? Вие сте в армията. И това бяха директни заповеди!
През целия ден Смит се бореше с тъгата. Всеки път, когато лицето на София проблясваше в съзнанието му, той се опитваше да го отблъсне. Понякога виждаше някой неин предмет — любимия й молив, снимките на стената, парфюма на бюрото — и самообладанието му започваше да се пропуква. Искаше да падне на колене и да завие към невидимите сили, които му я бяха отнели, а след това да ги убие.
— Оттеглям се — изръмжа той. — Ще имате оставката ми този следобед.
Сега и Кайлбургер изгуби търпение.
— Не можеш да напуснеш по средата на тази проклета криза! Ще те дам на военен съд!
— Добре. Имам месец отпуска. Взимам я сега.
— Никаква отпуска! Утре да си в лабораторията или си ОВС4!
Двамата мъже стояха лице в лице над бюрото на Кайлбургер. След това Смит седна.
— Те са я убили, Кайлбургер. София е убита.
— Убита — Кайлбургер се смая. — Това е смешно. Аутопсията беше ясна. Умряла е от вируса.
— Да, вирусът я е убил, но това не е инцидент. Отначало не го забелязахме, защото може би зачервяването не се проявява веднага. Но когато отново я прегледахме, открихме белег от игла на вената й. Инжектирали са я с вируса.
— Белег от спринцовка? — Кайлбургер се намръщи. — Сигурен ли си, че тя не…
Очите на Смит бяха два ледени айсберга.
— Няма друга причина да е била инжектирана, освен да я заразят с вируса.
— За бога, Смит, защо? Няма никакъв смисъл!
— Има, ако си спомните за откъснатата страница в дневника й. Тя е знаела нещо или само е подозирала, но те не са искали да се разприказва. Затова са откъснали страницата, откраднали са дневникът на телефонните разговори и са я убили.
— Кои са те?
— Не знам, но ще открия.
— Смит, ти си разстроен. Разбирам Но има нов вирус, възможна е епидемия.
— Не съм сигурен. Имаме три географски много разделени случаи, които не са инфектирали никого. Някога чувал ли си за епидемия, която да повали само един човек в цял район?
Кайлбургер се замисли.
— Не… но…
— Никой никога не е чувал за такова нещо. Все още откриваме нови вируси и природата се опитва да ограничи размножаването им. Но ако вирусът е толкова смъртоносен, защо няма други случаи в тези три области? Най-малкото това означава, че вирусът се предава трудно. Семействата и съседите на жертвите не са се заразили. Никой не се е заразил в болниците. Даже патологът, който е бил облян с кръв, е здрав и читав. Единственият човек, за когото знаем как е инфектиран, е момичето от Атланта, което се е заразило преди години при директно кръвопреливане. Това ни изправя пред два факта. Първо вирусът, подобно на СПИН, съществува в латентно състояние в продължение на години и внезапно става вирулентен. Второ, необходимо е директното му инжектиране в кръвта. Следователно сме далеч от епидемията.
— Бих искал да си прав — направи гримаса Кайлбургер, — но този път си далеч от истината. Имаме много други случаи. Хората се разболяват и умират. Този луд вирус може да не е много заразителен по обичайния начин, но се разпространява.
— В Южна Калифорния? Атланта? Бостън?
— Не, не там. В други части на света — Европа, Южна Америка, Азия.
— Значи има нещо ужасно гнило. Те са убили София, разбираш ли какво означава това?
— Добре де, аз…
Смит се изправи и се наведе над бюрото му.
— Това означава, че някой има този вирус в епруветка. Един непознат, смъртоносен вирус, който никой не може да идентифицира. Но някой знае какво представлява той и откъде идва. Защото е у него.
— У него? — лицето на генерала стана пурпурно. — Но…
Смит удари с юмрук по бюрото.
— Имаме си работа с типове, които са дали вируса на други хора! На София. Искат да го използват като оръжие!
— Боже господи, защо?
— Защо и как трябва да открием.
Мечешкото тяло на Кайлбургер трепна. След това внезапно се изправи, а червендалестото му лице бе бледо като никога.
— Ще се обадя в Пентагона. Върви и напиши всичко, което ми каза и какво смяташ да предприемем отсега нататък.
— Трябва да отида във Вашингтон.
