— Можете ли да ми кажете нещо, свързано с вируса?
— Не. — Тя вдигна очи. Смит видя в тях отразена собствената си болка. — Всичко стана толкова бързо. Вече като че ли се оправяше. Реши да подремне следобед, Събуди се умиращ. — Жената прехапа устни, за да потисне хлипането си.
Очите му се навлажниха. Протегна се и сложи ръка върху нейната.
— Съжалявам. Знам колко ви е трудно.
— Наистина ли? — Гласът й бе безнадежден, но в него се съдържаше и молба. И двамата знаеха, че той не е в състояние да върне обратно съпруга й. Но може би имаше някакво вълшебно лекарство, което да премахне безкрайната бездънна болка, разтърсваща всяка фибра от тялото й.
— Знам — меко я увери Смит. — Вирусът уби моята годеница.
Тя го погледна шокирана. Две сълзи се стекоха от очите й.
— Ужасно, ужасно.
Той прочисти гърлото си. Гърдите му горяха, а стомахът му се сви на топка.
— Ужасно — съгласи се той. — Мислите ли, че можете да продължите. Искам да разбера всичко за този вирус и да му попреча да убива и други.
Все пак тя бе войнишка жена и най-уверено се чувстваше по време на акция.
— Какво друго искате да знаете?
— Бил ли е майор Андерсън скоро в Бостън или Атланта?
— Не мисля, че някога е ходил в Бостън, а в Атланта не сме стъпвали, откакто напуснахме форт Браг.
— Къде другаде е служил освен във форт Браг?
— Ами… — тя му изброи цял списък от бази, покриващи страната от Кентъки до Калифорния. — Естествено и в Германия, когато Кайл служеше в трета бронирана.
— Кога е било това? — „Марбург“ — треската, придружена с кръвоизлив и близък братовчед на еболата беше открита първо в Германия.
— Ох, от 1989 до 1991.
— В трета бронирана? Значи е участвал в Пустинна буря?
— Да.
— Другаде в чужбина?
— Сомалия.
Там бе фаталната му среща с вируса ебола. Военната операцията беше малка, но знаеше ли всичко за нея? Винаги бе възможно да се открие непознат вирус, спотаен в джунглите, пустините или из планините на този нещастен континент.
— Някога говорил ли ви е за Сомалия? — притисна я Смит. — Боледувал ли е там, дори за кратко? Някоя от онези внезапни и кратки трески? Главоболие?
— Не си спомням — поклати глава тя.
— Да е боледувал по време на операцията Пустинна буря?
— Не.
— Да е излаган на химически или биологични агенти?
— Не помня такова нещо. Но си спомням, че ми разказа как медиците са го изпратили в някакъв оперативен армейски лазарет за дребна рана от шрапнел и там лекарите се опасявали от възможна биологична атака. Ваксинирали всички, минаващи през частта.
Смит преглътна и успя да запази спокойствие.
— Включително и майора?
Тя почти се усмихна.
— Каза, че е била най-лошата от всички ваксини. Адски болезнена.
— Спомняте ли си номера на лазарета или частта, към която е бил прикрепен?
— Не, съжалявам.
Деловата част на разговора скоро приключи. Двамата стояха под пестеливата светлина и си говориха за ежедневни неща. Имаше някаква утеха в подобни неангажиращи разговори. Когато Смит стана да си тръгва, тя го попита уморено:
— Вие последен ли сте, полковник? Мисля, че разказах всичко, което знам. Смит рязко се обърна.
— Кой още е разпитвал за майора?
— Майор Бехренс, полковникът, патологът от Лос Анджелис и онези ужасни правителствени доктори, които се появиха в събота и питаха за разни отвратителни неща като симптомите на бедния Кейт — колко дълго е живял и как е изглеждал…
— В събота? — Смит беше учуден. Какъв правителствен лекар е могъл да дойде в събота? По това време в Детрик и Централната епидемиологична лаборатория едва са започвали изследванията на вируса. — Не казаха ли за кого работят?
— Не, просто правителствени лекари.
Отново й благодари и напусна. Крачеше към следващия си разговор и без да обръща внимание на пустинния вятър и палещото слънце, размишляваше над наученото. Възможно ли бе майор Андерсън да се е заразил — или да е бил заразен в Ирак, вирусът да е дремел в него цели десет години и внезапно да се е събудил?
Знаеше, че никой вирус не действа така. Но и никой познат вирус не действаше като СПИН, преди да избухне страшната епидемия.
И кои бяха правителствените лекари, които са потърсили Филис Андерсън, преди някой извън Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да научи за съществуването на новата бактериологична заплаха?
8:22 ч.
Езерото Магуа, Ню Йорк
Конгресменът Бенджамин Слоут поглади плешивата си глава и отпи още една глътка от специалното уиски на Виктор Тремон. Двамата седяха в затъмнената стая с изглед към зелената поляна. Докато разговаряха, една ококорена кошута премина през моравата, сякаш всичко наоколо й принадлежеше, и Виктор Тремон се усмихна добродушно. Конгресменът отдавна беше решил, че никога няма да разбере събеседника си, но всъщност това не му бе нужно. Тремон означаваше контакти, дарения за кампаниите му и голямо парче от акциите на „Бланчард Фармацевтика“ — непобедима комбинация в тези скъпи за политиците времена. Конгресменът изръмжа:
— По дяволите, защо не ме светна по-рано? Щях да отпратя този Смит. Двамата с женичката му щяха изведнъж да се озоват зад девет морета в десето. Сега нямаше да имаме убийство, което да прикриваме, и някакъв побъркан скаут да си вре носа в работите ни.
Тремон махна с цигарата си.
— Обаждането й беше такъв шок, че единственото, за което можех да мисля, е как да я разкарам. Чак сега разбрахме колко близки са били със Смит.
Слоут отпи унило.
— Не можем ли просто да го игнорираме? Дявол да го вземе, жената скоро ще бъде погребана и забравена. Смит все още не знае нищо. Може би ще се размине.
— Поемаш ли риска? — Тремон изучаваше потното лице на председателя на комисията по въоръжените сили. — Скоро адът ще се отвори за света, а ние ще играем ролята на рицаря върху бял кон, който ще го спаси. Освен, ако някой не се натъкне на нещо подозрително и не го стовари отгоре ни.
Полускрит от трепкащите сенки в далечния ъгъл на стаята, Ал Хасан предупреди:
— В момента д-р Смит е във форт Ървин. Може да разбере за нашите „правителствени лекари“.
Тремон се замисли, вторачен в дебелата пепел на пурата си.
— Смит измина дълъг път. Не толкова, че да ни навреди, но достатъчно, за да привлече внимание. Ако се приближи прекалено до нас, Надал трябва да го елиминира, без да оставя място за съмнение, че това
