— Благодаря, И аз. — Засмя се скромно, зелените му очи се фокусираха за момент и погледът му отново се замъгли.
— На лекарства ли си, Марти?
— О, да. — Не изглеждаше щастлив от това. — Седни, Джон. Искаш ли кафе и бисквити?
Мартин Джоузеф Целербах беше клиент на чичо му Тед, клиничен психиатър. Смит и Марти учеха заедно в гимназията. Много по-добре ориентиран и социално зрял, Джон прибра Марти под крилото си. Защитаваше го от жестоките закачки на децата и някои учители. Марти не беше глупав. Всъщност според тестовете той бе гений още от петгодишна възраст. Смит винаги го намираше за забавен, приятен и интелектуално стимулиращ. С годините Марти стана още по-умен и по-изолиран. Той влетя сред академичните кръгове, но нямаше концепция или интерес към другите хора. Обземаше го мания след мания и всяка една бе по-завладяваща от предходната. Знаеше отговорите на всички въпроси и за да убие скуката по време на курсовете, объркваше състудентите и преподавателите с безумни идеи и фантазии. Никой не можеше да повярва, че толкова умен тип не стои зад повечето неприятности в колежа, и често го изпращаха в учителската стая. Смит трябваше многократно да се бие с другите момчета, които си мислеха, че Марти им се присмива или „забива“ гаджетата им.
Необичайното му държане се дължеше на Аспергеровия синдром — лека и рядко срещана разновидност на аутизма. От дете бе получавал много и разнообразни диагнози, но единствено правилната бе дадена от чичото на Смит. Ключовите симптоми на тази болест бяха обсебващите мании, високата интелигентност, липсата на социални и комуникативни умения и проявата на изключителен талант в някоя особена област — в случая електрониката.
Хората, страдащи от леки прояви на Аспергер, бяха класифицирани като активни, но „странни“. Синдромът у Марти бе малко по-сериозен. Въпреки усилията на специалистите да го социализират, той не бе напускал бунгалото си от много години — изключение правеха няколкото кратки пътувания преди години. С много любов, усилия и пари той успя да превърне дома си отчасти в електронен рай, отчасти в гнездо на един самотен ексцентрик — отне му около петнайсет години.
Не съществуваше лечение и единственият изход за хора като Марти бяха медикаментите, обикновено стимулиращи Централната нервна система, като „адерал“, „риталин“, „цилерт“ и съвсем новото „мидерал“. Както при шизофрениците лекарствата помагаха на Марти да функционира с двата си крака, здраво стъпил върху земята. Те ограничаваха фантазиите, ентусиазма и обсебващите го мании. Въпреки че ги мразеше, Марти ги пиеше, ако му се налагаше да извършва нормални действия — като плащането на данъци например — или щом синдромът заплашваше да го изкара съвсем извън контрол.
Когато бе под влиянието на медикаментите, Марти твърдеше, че всичко е плоско, тъпо и далечно, както и че голяма част от гениалността и креативността му се губят. Затова щастливо прегърна новото лекарство, което бързо го успокояваше, но действаше само шест часа. Следователно трябваше да се взима по-често. Затворен в отшелническото си убежище, той прекарваше много повече време без лекарства, отколкото повечето страдащи от синдрома на Аспергер можеха да си позволят.
Ако се нуждаете от компютърен гений за творческа или не дотам легална работа, то заповядайте при Марти Целербах, но когато не е на лекарства. После само от вас зависи да го държите в правия път и да усетите кога трябва да го върнете обратно на земята, за да не излети направо в орбита.
Това беше причината Смит да цъфне пред непревземаемата му крепост.
— Марти, трябва ми помощ.
— Разбира се, Джон — усмихна се Марти с ръждясало кафяво канче в ръка. — Почти е време за поредната доза. Няма да я взема.
— Надявах се да кажеш това.
Смит му разказа за доклада от института „Принц Леополд“, който сякаш никога не бе съществувал, за телефонните разговори на София, които също бяха заличени, за необходимостта от информация, свързана с новия вирус. Накрая му описа как е проследил историята на трите жертви от заразата до войната в Залива и армейския лазарет.
— Има и още. Трябва да открия Бил Грифин. Спомняш ли си го от училище? И виж дали можеш да откриеш нещо за вируса в Ирак преди десет години.
Марти решително остави канчето на земята, седна на стола пред апаратурата си и ентусиазирано се усмихна:
— Ще използвам новите си програми.
— Връщам се след час — каза Смит и се изправи.
— Чудесно! — засмя се Марти — Ще бъде много забавно!
Смит го остави да работи с дебелите си несръчни пръсти по клавиатурата. Влиянието на медикаментите беше почти изчезнало и той знаеше, че скоро мисълта на Марти щеше да пробие реалността, да се зарее из неизследваните от никого кътчета на творчеството. После идваха лудостта и необходимостта от нова доза „мидерал“.
Джон бързо се вмъкна в своя триумф. Шумният трафик погълна цялото му внимание и не забеляза как един хеликоптер увисна във въздуха над автомобила, след това се ускори, направи завой и последва успоредно колата, която пое по Масачузетс Авеню.
Звукът от роторите и вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, бяха оглушителни. Надал ал Хасан почти прилепи микрофона на радиопредавателя до устните си:
— Мадукс? Смит посети едно бунгало близо до площад Дюпон. — Той направи справка в картата на града и описа точното място на скритата пътека. — Виж кой живее там и какво е искал полковникът.
Изключи микрофона и се загледа в стария класически триумф, носещ се към Джорджгаун. За пръв път Ал Хасан бе обхванат от тревога. Това не бе чувство, което би споделил с Тремон, но реши да се държи по-близо до този Смит. Страхуваше се, че Бил Грифин нямаше да се справи сам, дори ако можеше да му се има доверие.
Глава 17
10:34 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Бил Грифин беше женен за кратко и Смит беше виждал жена му само два пъти, и то преди да се сгодят, и двата пъти бяха кръстосвали шумните барове на Ню Йорк, често посещавани от Бил през годините му в армията. Грифин обичаше многолюдните кръчми, вероятно, защото по-голямата част от живота му преминаваше в далечни места, където всяка стъпка беше опасна, а всеки звук — враг. Смит почти нищо не знаеше за съпругата или брака им, освен че е траял по-малко от две години. Беше чул, че тя все още живее в същия апартамент в Джорджтаун, който е делила с Бил. Ако приятелят му бе под заплаха, твърде възможно бе да се е покрил там, където твърде малко хора биха се сетили да го потърсят.
Стреляше в тъмното, но освен Марта почти не му оставаха други възможности.
Когато доближи сградата, се обади по клетъчния телефон.
— Мисис Грифин, сигурно не ме помните, аз съм Джонатан Смит, на Бил…
— Помня ви, капитан Смит. Или може би вече майор, или полковник?
— Не съм много сигурен, но няма значение. Вчера бях полковник-лейтенант. Виждам, че сте запазили името на Бил.
— Обичах Бил, полковник. За мое съжаление той обичаше повече работата си. Но вие едва ли се обаждате, за да се осведомите за моя брак и последвалия го развод. Търсите Бил, нали?
Този въпрос разтревожи Смит.
— Да, но…
— Добре. Той каза, че може би ще се обадите.
— Виждали ли сте го?
Последва пауза.
