— Къде сте?
— Пред сградата ви. В „триумфа“.
— Ще сляза.
В голямата хаотична стая, натъпкана с компютърни терминали, монитори и всякакви електронни джаджи, Марти Целербах седеше напълно концентриран, забил нос в екрана. До стола му лежаха купчини записки. Един радиопредавател излъчваше нисък статичен шум, за да прихваща би-бипкането на преминаващите данни. Завесите бяха спуснати, въздухът — хладен и сух, обстановката почти клаустрофобична, което бе чудесно за оборудването на Марти, а и отговаряше на вкуса му. Усмихваше се. Използва кодовете на Джон Смит, за да се свърже с компютърната система на ААМИИЗИБ и да проникне в сървъра. Сега започна истинската работа. Чувстваше тръпка, когато се прехвърляше от една директория в друга, и накрая попадна на паролата на системния администратор. Изсмя се презрително. Данните бяха кодирани.
Излезе и откри файл, откъдето разбра, че сървърът на ААМИИЗИБ използва „Попкорн“ — един от най- новите кодиращи генератори. Кимна доволно. Това беше първокласен софтуер, следователно лабораторията бе в добри ръце.
Разбира се, те не са взели предвид Марги Целербах. Прибягна до разработена от него програма, която караше компютъра да генерира пароли, като използва всички думи от Уебстърския енциклопедичен речник плюс диалозите от четирите „Междузвездни войни“, сериите „Стар Трек“, дивотиите на „Монти Пайтън“ и романите на Толкин — все любими неща за киберманиаците.
Марти скочи и закрачи. Скръсти ръце зад гърба си. Заради поклащащата си походка изглеждаше като пиратски капитан, застанал на корабния мостик сред бурното море. Програмата му бе невероятно бърза. Но и той като останалите смъртни трябваше да чака. В днешно време най-добрите хакери можеха да разбият почти всички пароли, да проникнат дори в компютрите на Пентагона. Те яздеха като бандити из Дивия запад по световната мрежа на Интернет. Дори начинаещ можеше да си купи софтуер и да атакува уебсайтове. По тази причина основните корпорации и правителствени агенции непрекъснато засилваха защитите си. В резултат Марти трябваше да пише собствени програми и да развива свои сканиращи търсачки, за да открива системните слабости и да пробива защитните стени.
Внезапно компютърът му издаде звук като звънеца на вратата от шоуто „Остави го на Бийвър“ — Динг- донг-Динг. С хихикане Марти се втурна към стола си, вторачи с в монитора и за малко да удари чело в него. Паролата беше в ръцете му. Не бе измислена с голямо въображение.
—
Исканото от Смит не бе като детска игра, но и не можеше да се сравни с изкачването на Еверест. Марти бързо сканира всички и-мейли от института „Принц Леополд“, но не успя да открие нещо, свързано с новия вирус. За повечето хора, ако е имало нещо изтрито, то би си останало унищожено завинаги. Биха вдигнали ръце.
Вместо това Марти пусна друга търсачка за празни места и пукнатини между данните. Когато пристигаха нови данни в системата, те се записваха върху старите и теоретически предишните файлове се затриваха. Тъй като програмата му не откри следи от други и-мейли от „Принц Леополд“, Марти реши, че вероятно случаят е точно такъв.
Облегна се назад и протегна ръце нагоре. Влиянието на медикаментите беше изчезнало. През тялото му премина тръпка, когато мисълта му придоби диамантена яснота. Наведе се напред и пръстите му сякаш полетяха по клавиатурата, опитвайки се да я догонят. Инструктира програмата за ново търсене върху части от името, и-мейл адреса и други идентификационни възможности. С удивителна скорост търсачката се задейства… и ги откри — две малки парчета информация: „ополд инст“.
С вик той се хвана за следата от данни и номера, сякаш чувстваше миризмата им. Нахлу в терминала на Сметната палата на федералния медицински резерв, достъпен само за паролата на директора Лили Лоуенщайн. Оттам с големи усилия проследи пътечката до самия институт „Принц Леополд“. Зелените му очи проблеснаха и Марти изрева:
— Ето те, фруминосно животно! — това бе обръщението към Джаборуоки във всеизвестното произведение на Луис Карол.
В скрит бакъп файл, заровен дълбоко в системния език на института, той откри копие на доклада, разпратен от Института за тропична медицина „Принц Леополд“ до всички „горещи“ лаборатории по света. Бързо го прегледа и реши, че може да е полезен на Джон. След като приключи с това, Марти се опита да проследи и-мейла по-нататък. Намръщи се пред очевидния факт — някой бе изтрил не само оригинала в централния компютър, но и всички копия към различните получатели. Или поне това се е очаквало да се получи. Така би си помислил обикновеният потребител, средно гениалният хакер и повечето експерти по електронна безопасност.
Но не и Марти Целербах. Другите магьосници в киберпространството често идваха при него за решаване на нечувани досега проблеми. Беше се специализирал в откриването на вратички към немислимото и невъзможното. Нямаше титли — освен докторските степени по квантова механика и математика и магистърската степен по литература, — работеше само за себе си. Подобно риба на сухо, той се мяташе и давеше във физическия свят, бидейки често обект на съжаление и презрение, но прорязваше с мощ и бързина дълбоките електронни води на киберокеана. Той беше бог Нептун и смъртните плащаха своя данък.
Смеейки се щастливо, насочи пръст като шпага и скочи на крака. Натисна копчето за разпечатване, завъртя се в ловък пирует. Машината изплю доклада. Най-голямо удовлетворение изпитваше, когато се справяше с нещо, непосилно за друг. Това бе малката му компенсация за самотния живот и в редките спокойни моменти Марти го осъзнаваше.
Но в края на краищата… истината бе, че гледаше отвисоко тъпоглавите типове позволяващи се да го съдят, които живееха „нормален“ живот и имаха „нормални“ взаимоотношения. По дяволите, въпреки Аспергеровия синдром, въпреки необходимостта от лекарства през последните петнайсет години отшелнически живот в бунгалото той бе имал повече „връзки“, отколкото повечето хора през целия си живот. Какво си мислеха тези идиоти, че прави? За какво според тях служи и-мейлът? Грабна доклада, размаха го като главата на убит враг и извика:
— О, вирус звяр! Никой не може да победи храбрия рицар. Аз съм сър Пърсивал. Победата е моя!
Половин час по-късно следите от терминала на СПФМР го отведоха до античната електронна мрежа на иракското правителство и към множество други доклади от преди година, свързани с взрив на синдрома на остро респираторно увреждане. Разпечата и тях и продължи да пълзи из кибер-системата, за да открие нещо за вируса по време на войната в Залива. Нямаше нищо друго.
Телефонните разговори на София Ръсел бяха значително по-голямо предизвикателство. Не откри следи от хакване на телефонната система на Фредерик. Ако е имало запис за разговор на София и той е бил заличен отвътре, в самата компания, всички данни биха били изтрити.
Опитите му да открие Бил Грифин чрез колежа, медицинските и социалните му осигуровки, както и всички обществени и частни източници даваха един и същи резултат — адресът непознат. След това Марти се прехвърли в системата на ФБР — нещо, което правеше толкова често, че компютърът почти се бе научил да прониква сам. Времето му бе ограничено, тъй като системата им за проследяване на нарушители беше една от най-добрите, но успя да разбере, че официалните му записи са унищожени. Ако имаше някакви тайни взаимоотношения, Марти не ги откри — нито секретни доклади, нито сметки, кодирани пароли, с една дума нищо, което да подсказва, че Грифин работи под прикритие. Все пак попадна на една забележка — адресът му вече не е валиден и Бюрото не разполага с местопребиваването му, което трябва да бъде открито.
Ей, този Грифин си струваше! Дори ФБР се чудеше къде е.
