— Федералният лицензионен департамент е създаден, за да ни предпазва от грешки, породени от нетърпение и страх. Затова съществува агенцията.
Президентът нервно присви устни.
— Време е да осъзнаем, че страхът ни е достатъчно голям и оправдан, за да се нуждаем от предпазливост, Норм. Заразата е по-опасна от вероятна грешка.
Телефонът звънна и Кастила го сграбчи.
— Кормано… — започна той и след това седна мълчешком, нервно потропвайки с крак, докато директорът на ФЛД му излагаше случая. Накрая не издържа. — Добре Кормано, млъкни за малко. Какво по- лошо може да се случи от това, което вече е налице? Аха. Мамка му, става все по-ужасно. — Още една минута слуша с ядно изражение.
— Хенри, чуй ме. Наистина ме чуй. Останалият свят ще одобри серум, който вече е излекувал жертвите. По дяволите, учените дори не знаят откъде се е пръкнала тази гадост. Искаш американците да са единствените, които ще продължат да умират, докато ти ги защитаваш? Знам, че е несправедливо, но всички така ще кажат и ще са прави. Одобри серума, Хенри. След това можеш да напишеш дълъг доклад, в който да обясниш защо не си бил съгласен и какво чудовище съм аз. — Направи още една пауза и отново избухна: — Не! Направи го! Веднага!
Кастила тръшна слушалката. Огледа последователно всички и се спря на генерал Окснард.
— Каза, че могат да започнат товаренето?
— Утре следобед.
— Ще трябва да си изплатят разходите — напомни Нанси Петрели. — Плюс разумна печалба от инвестициите. Съгласихме се с това искане, така е честно, нали?
— Парите ще бъдат преведени утре след първата пратка от лекарството.
— Какво ще стане, ако някоя държава не може да плати?
— Напредналите ще платят разходите на развиващите се страни — обясни президентът. — Вече е уредено.
Държавният секретар беше шокиран.
— Тази фармацевтична компания прави бизнес от епидемията?
— Мислех си — намръщи се началникът на канцеларията, — че всичко е наред.
Генералът поклати глава и го сряза.
— Никой не произвежда ваксини и серуми даром. Да не си мислиш, че получаваме портивогрипната ваксина безплатно? Нали всяка зима принуждаваме цялата нация да се ваксинира.
— Бланчард са вложили огромни средства в развитието на техники и мощности за производството на антисерума обясни Петрели. — Искали са да се убедят, че е възможно масовото производство на лекарства срещу нови болести. Планирали са да си възвърнат инвестициите постепенно, в продължение на много дълъг период от време. Но сега на нас ни трябва всичко, на момента. Въпрос на финанси.
— Не знам нищо за това, мистър президент — разтревожи се Норман Найт. — Винаги съм бил резервиран към подобни „чудеса“.
— Особено, ако не са никак евтини — Ори дори не направи опит да прикрие сарказма си.
Президентът стовари юмрук върху масата, скочи и закрачи из кабинета.
— По дяволите, Чарли, какво ти става? Не слушаш ли новините? — Върна се отново зад бюрото и се надвеси над него. — Загинали са повече от милион! Безброй ще загиват всеки божи ден! А ти искаш да се пазарим за долари. Да оспорваме печалбите на акционерите. В тази страна! Ние твърдим, че единствено пазарната икономика е правилната и справедливата, по дяволите! Можем веднага да спрем опустошенията от вируса. Тази минута. И ще ни излезе евтино в сравнение с това, което харчим всяка година срещу пневмонията, рака, маларията и СПИН. — Той се обърна и погледна през прозореца, сякаш отвън се виждаше цялата планета. — А може би наистина е чудо?!
Стояха безмълвни, изпълнени с благоговение пред яростната реч на обикновено стеснителния им лидер. Когато отново се обърна към тях, вече се бе успокоил.
— Ако искате, наречете го божия воля. Вие, циниците и светските люде, винаги сте се съмнявали в духовното, в незнайното. На земята и небето има повече тайни, дами и господа, от това, което могат да поемат вашите философии. Ако всичко е прекалено възвишено за вас, какво ще кажете за поговорката
— Конят няма да бъде „харизан“ — възрази Ори.
За бога, Чарли. Откажи се. Това е чудо. Да му се радваме. Да празнуваме. Ще направим първокласна церемония по време на освобождаването на първия товар със серума в главната квартира на Бланчард край Адирондак. Чудесно се получава. И аз ще отлетя натам. — Усмихна се, когато го осени една идея. Най-сетне налице бяха добри новини, а той много добре знаеше как да ги използва. Гласът му отново се повиши, но този път прозвуча възбудено: — Всъщност, нека да приковем всички световни лидери пред телевизорите. Ще наградя Тремон с медала на Свободата. Ще спрем настъплението на епидемията и ще удостоим с почести тези, които ни помагат — по устните му пробяга лукава усмивка. — Разбира се, това ще се отрази добре на политическите ни аспирации. Все пак трябва да мислим за изборите догодина.
17:37 ч.
Лима, Перу
Сред лъскавия мрамор на кабинета си заместник-министърът разцъфна в широка усмивка. Важният англичанин доуточняваше:
— Доколкото разбирам, всеки, който отива в Амазония, се нуждае от вашето разрешение, нали така?
— Много правилно — съгласи се неговият събеседник.
— Включително научните експедиции.
— Особено те.
— Докладите публично достояние ли са?
— Да, разбира се. Ние сме демокрация, нали?
— При това чудесна демокрация — похвали английският джентълмен. — Трябва да проверя разрешителните, дадени преди дванадесет или тринадесет години. Ако не ви притеснява.
— Не ме притеснява — отвърна с охота за сътрудничество заместник-министърът, — но за съжаление тези документи са унищожени по време на различните правителства.
— Унищожени? Как?
— Не съм сигурен как — вдигна извинително ръце. Било е преди много време. Тогава имаше безредици породени от влиятелни фракции, стремящи се към преврати. Сендеро Луминосо и кой ли не друг. Разбирате, надявам се.
— Не съм сигурен, че разбирам — усмихна се важният англичанин.
— Моля?
— Не си спомням за щурм над вътрешното министерство.
— Може и да е имало, защото цялата документация се фотокопира.
— Тогава би трябвало да има резервни копия.
Заместник-министърът бе непоклатим.
— Както ви обясних, различни правителства…
— Тогава се налага да разговарям със самия министър.
— Разбира се, но за съжаление е извън града.
— Наистина? Колко странно, снощи го видях на концерт.
— Припознали сте се. Той е в отпуска. В Япония, доколкото си спомням.
— Явно съм видял някой друг.
— Министърът е доста неразличим от останалите.
— Но вие сте.
Англичанинът се усмихна отново, изправи се и леко се поклони. Заместник-министърът му отвърна с
