Чакаше сред дърветата, наблюдавайки идиличната вила и външните пристройки. Насекомите бръмчаха. Във въздуха се носеше ароматът на затопления от слънцето туф.
След петнайсетина минути чу ландроувъра. Облекчено проследи как подминава и изчезва сред дърветата в югоизточна посока. Тремон и Ал Хасан щяха да стигнат до главния междуселищен път, а оттам да поемат към Лонг Лейк, за да подготвят церемонията. Не му оставаше много време.
Изпълнен с тревога, подкара колата обратно, паркира зад крилото на прислугата и бързо се отправи към тайното скривалище, недалеч от вилата. Отвори вратата и тихо подсвирна. От дървената колиба се появи огромният доберман. Кафявата му козина блестеше на слънчевата светлина. Кучето наостри слух, а интелигентните му очи не се откъсваха от Бил.
Грифин го почеса зад ушите и нежно му каза:
— Готов ли си, приятелю? Време е за работа.
Излезе от заграждението, следван от меките стъпки на кучето, и заедно се отправиха към вилата. Огледаха се във всички посоки. Външната охрана се състоеше от трима души. Не бяха проблем, защото го познаваха, но все пак не искаше да рискува излишно. Стигнал страничната врата, пое дълбоко въздух и се огледа за последно. Къщата бе странно тиха, подобно на дървен ковчег. Почти всички бяха заминали за церемонията в Лонг Лейк, с изключение на неколцината техници в лабораторията на втория етаж. Тремон не би затворил пленник в лабораторията. Домът сигурно бе празен, с изключение на Марти и някой въоръжен пазач. Погали добермана.
— Огледай местността, момчето ми.
Животното изчезна сред коридорите безшумно като мъгла над блато. Грифин чакаше, заслушан в безгрижния разговор на охраната. Мъжете си бяха направили зад прозореца кратка почивка между обиколките.
Изминаха две минути и доберманът се завърна, нетърпелив да му покаже какво е открил. Грифин го последва по коридора с многобройните врати към гостни, някога принадлежали на богаташ от XX век, играещ си на връщане към природата. Кучето не се спря пред нито една от тях. Прекосиха странно тихата кухня, защото готвачите и сервитьорите бяха получили свободен следобед да се повеселят на празненството в Лонг Лейк. Накрая животното спря пред една заключена врата.
Козината по гърба му настръхна. Огромната притихнала и пуста къща бе достатъчна да изнерви всекиго, но сега Грифин се канеше да отвори врата, през която никога не бе влизал. Огледа се. Извади от джоба на сакото малка връзка ключове и шперцове. Започна да ги пробва и четвъртият отключи с тихо прищракване.
Грифин приготви пистолета и натисна бравата. Пантите на вратата бяха добре смазани — отвори се безшумно. Усети едва доловим мирис на мухъл. Заопипва стената, откри електрическия ключ и светна лампата. Точно пред него започваше стълба, водеща надолу, дълбоко в избата. Грифин махна на животното с ръка и затвори след него вратата. Доберманът се стрелна по стълбите, а ноктите му зачаткаха по дървото.
Грифин зачака напрегнато, вперил поглед в тъмнината, където се губеше края на стълбището. Кучето се върна само след секунди и отново даде знак на господаря си, че може да го последва.
Докато слизаше, Грифин пипнешком попадна на още един електрически ключ. Запалените многобройни лампи осветиха пред него просторна изба с много открити ниши, пълни с безброй кашони. Всеки беше с изрядно надписан етикет, който съдържаше имена, дати, източници — историята на един учен и бизнесмен. Но интересът на кучето бе изцяло съсредоточен върху единствената заключена врата и неспокойно обикаляше около нея.
Със заредено оръжие Грифин прилепи ухо. Не чу нищо и го погледна.
— Мистерия някаква, а момчето ми?
Кучето вдигна муцуна, сякаш искаше да изкаже съгласието си. В момента играеше ролята само на разузнавач и наблюдател, но по заповед на Бил веднага щеше да се превърне в убиец. Грифин отключи по същия начин и тази врата, но не я отвори. Мазето приличаше на гробница. Това засилваше безпокойството му. Кръвта му пулсираше и нетърпеливо го подканяше да действа, но опитът го бе научил никога да не се доверява на очевидното. Не знаеше какво го очаква от другата страна — въоръжен отряд, някакъв луд или просто празно помещение.
Отново се ослуша. Накрая прибра връзката с ключове, решително стисна оръжието си и отвори вратата.
Озова се в мрачна килия без прозорци. Светлината отвън хвърляше светъл четириъгълник на пода. Отпред се виждаше неясна фигура, полегнала върху единствената мебел — малка кушетка, закрепена за стената. От дупката на пода се носеше неприятната миризма на урина. Цялото място навяваше тъга и чувство за опасност. Грифин даде знак на добермана да охранява вратата и бавно се приближи към леглото. Под вълненото одеяло се бе свил и спеше малък топчест човек.
— Целербах? — прошепна Бил.
Марти отвори очи.
— Какво? Кой? — говореше бавно, движенията му бяха сковани.
— Добре ли си? Ранен ли си? — Грифин го подпря за раменете, докато се приповдигне. За момент си помисли, че Марти е бит, а после, че вероятно е дезориентиран от съня. Но след като разтърси главата и потри очи, Грифин си спомни стария Марти от училището. Той беше другият близък приятел на Джон — лудото високомерно копеле, което непрекъснато вкарваше Смит в боеве и спорове. Не ненормален и арогантен, както разбраха по-късно, а просто болен. Някакъв вид аутизъм.
Тихо изруга. Можеше ли Целербах да му каже каквото се надяваше да научи? Направи опит.
— Аз съм Бил Грифин, Марти. Помниш ли ме?
Марти се сви в сенките. Кушетката проскърца.
— Грифин? Къде беше? Търсих те навсякъде. Джон иска да говори с теб.
— И аз искам да говоря с него. От колко време си тук?
— Не знам. Струва ми се отдавна.
— Какво им каза?
— Да им кажа? — Марти си припомни въпросите. Ударът и после мрака. — Беше ужасно. Тези хора са извратени. Наслаждават се на чуждата болка. Бях… в безсъзнание… — Сърцето му заби лудо, спомняйки си за неприятното преживяване. Стори му се, че се е случило само преди минута. Но събитията бяха леко мъгляви. Объркани. Разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Знаеше, че голяма част от проблема се състоеше в лекарствата.
— Не мисля, че съм им казал нещо.
— И аз смятам така — кимна Грифин. Ако им беше казал, вече щяха да са заловили и убили Джон. Но Ранди Ръсел можеше вече да го е елиминирала. — Ще те изведа от тук, Марти. А ти ще ме заведеш при Джон.
— Не съм сигурен, че знам къде е — отбеляза с тъжно лице Марти.
Грифин изруга.
— Почакай! Добре, помисли. Къде би могъл да е? Трябва да си определил някакво място за среща. Ти си гений. Гениите винаги обмислят всички подробности.
— Как ме откри? — внезапно стана подозрителен Марти. Никога не бе харесвал Бил. Беше устат и всезнайко, докато в очите на Марти — поне в училище — в най-добрия случай бе малко над средното ниво. Освен това му бе съперник за вниманието на Джон. Притисна се до стената. — Ти може да си един от тях.
— Аз съм един от тях. Джон вече го знае. Но той е в много по-голяма опасност, отколкото си мисли, а аз не искам да го убият. Трябва да му помогна.
Марти също искаше да помогне на Смит, а това означаваше, че трябва да се довери на Грифин. Но можеше ли? Сигурен ли бе?
— Виж, ще те измъкна оттук. Тогава ти ще ми повярваш и ще кажеш къде трябва да се срещнеш с Джон. Тръгваме заедно.
Марти вдигна глава. Погледът му стана проницателен и аналитичен. Всичко беше от просто по-просто, реши той. Ако прецени, че Бил е ненадежден, щеше да излъже.
— Добре — промълви накрая.
