електрическото му фенерче е в изправност, а стоящият до него Райс извади от раницата си металически разпръсквател — от онези, които използват в борбата срещу насекомите. Морган пък измъкна от сака си големокалибрена пушка, на която осланяше всичките си надежди, въпреки предупрежденията на колегите си, че никакво материално оръжие не би било от полза в този случай.
Ермитидж, познавайки съдържанието на страховития дневник, твърде добре си представяше какво може да очаква, но по никакъв начин не даде на местните жители да разберат това, за да не увеличава и бездруго непрекъснато растящия им ужас. Когато здрачът стана по-плътен и сенките се сгъстиха, хората се завтекоха към домовете си и отново се заеха с безсмисленото си барикадиране, независимо от явните доказателства за безсилието на всички ключалки, катинари и прегради пред лицето на силата, която бе в състояние да огъва дървета и да срутва къщи по своя воля. Някои скептично клатеха глава, узнавайки за намерението на тримата безумни пришълци да стоят на стража край развалините от дома на Фрай, и изобщо не се и надяваха да ги видят повече, докато се прибираха по къщите си.
През тази нощ изпод хълмовете за пореден път се разнесе страховит грохот, а въздухът отново бе прорязан от крясъците на козодоите. От време на време от Студената пролетна долина се надигаше мощен вихър, натоварен с непоносимо зловоние, което мигом се просмукваше в тежкия нощен въздух. Това бе същото зловоние, което тримата учени бяха доловили, докато стояха над умиращата твар, преживяла петнадесет години и половина в човешки облик. Очакваният кошмар обаче така и не се появи. Каквото и да се бе притаило на дъното на клисурата, то явно изчакваше, и Ермитидж каза на колегите си, че да го нападнат в тъмнината е равносилно на самоубийство.
Настъпи бледото утро и нощните звуци престанаха. Беше сив, навъсен ден, от време на време заваляваше дъждец; а в северозападна посока, над хълмовете, се скупчваха гъсти тежки облаци. Пристигналите от Аркхам учени бяха изпаднали в нерешителност какво да правят занапред. Укрили се от засилилия се дъжд в едно от малкото запазени съоръжения на Фрай, те обсъждаха по-нататъшните си действия — да изчакат или да нападнат. Последното изискваше спускане в клисурата. Дъждовната пелена ставаше все по-гъста, а някъде далеч иззад хоризонта се дочуваше отчетливият грохот на гръмотевиците. Съвсем наблизо проблесна раздвоена мълния, която удари сякаш самия център на клисурата. Небето моментално потъмня, разколебавайки надеждите на учените, че бурята ще бъде кратка и скоро ще бъде заменена от ясно време. Бе все още тъмно, когато, след не повече от час, от пътя се дочуха различни гласове. След миг тримата изследователи видяха група хора, не по-малко от дузина, които бягаха уплашено, крещейки и даже плачейки истерично. Един от бягащите най-отпред започна да надава по-членоразделни викове, поради което Ермитидж и спътниците му се хвърлиха веднага към приближаващите се, едва разбрали смисъла на дочутото.
— О-о-о, Го-о-осподи Бо-о-оже-е-е! — задъхваше се крещящият. — То отно-о-ово иде и този път през деня! То излезе от дерето, излезе и сега върви нанякъде! Един Господ знай кога ли ще ни се нахвърли!
В този момент потресеният разказвач замлъкна ужасено, но друг поде разказа му.
— Горе-долу преди час Зеб Уейтли чул телефонно звънене, и туй било гус’жа Кори, жената на Джордж. Тя му рекла, че аргатинът й Лутър, дет’ пасеше говедата, след удара на голямата мълния видял, че дърветата от другата страна на дерето се огъват — баш срещу мястото, дет’ стоим сега с вас — и изведнъж усетил онуй ужасно зловоние, дет’ го помирисал миналия понеделник. После чул некъв хем свистящ, хем мляскащ звук, ’се едно неква течност се плиска, и звукът бил много по-силен, отколкото бива, когат’ дърветата се люлеят от вятъра, и тутакси дърветата по целия път се наклонили на една страна и се чуло отвратително газене и стъпки из калта. Ама Лутър късмет има, че нищичко не е зърнал, че само дърветата е видял как се огъват.
После далеко напреде, дет’ тече ручеят на Бишоп, той чул страшен трясък на моста, ’се едно дървото се цепи и троши. И пак нищо се не виждало — само как дърветата се накланят на една страна. След туй свистенето се чувало вече от много далеч — от пътечката, дет’ води към дома на Вещера Уейтли и Стражевия хълм — и на Лутър му стигнал куража да отиде там, дет’ се чували звуците, и да разгледа земята. ’Сичко било само кал и вода, че и небето било тъмно, а дъждът смивал ’сичките следи; обаче на края на дерето, дет’ били прегънати дърветата, той пак зърнал онез страшните следи, дет’ са големи кат’ бъчва — същите, квито бил видял и в понеделника.
Тук думата отново взе първият разказвач.
— Ама туй хич не е най-страшното — туй е само началото. Зеб взе да събира хората, когат’ му се обадили от дома на Сет Бишоп. Сали — гувернантката му — крещяла тъй, ’се едно я колят, тя тъкмо била видяла как се огъват дърветата и чувала как един такъв звук, ’се едно от слон, дет’ стъпва тежко и диша шумно, се приближава към къщата й. После тя рекла, че усетила оназ ужасна воня, а синът й Чонси се разциврил, че туй е същата оназ воня, дет’ се носела около останките от дома на Уейтли в понеделник сутринта. Кучетата през туй време се скъсали да лаят и да вият.
Тугаз тя закрещяла с всичка сила — после рече, че храстите били тъй изпочупени и стъпкани, както никоя буря, вятър или ураган не мож’ ги повали. В следващия миг оградата рухнала, ама Сали не можела да види кой я е съборил. После в слушалката се чуло как Чонси и старият Бишоп надават кански викове, а Сали крещяла, че нещо тежко се ударило в къщата — ама не мълния или нещо таквоз — и събаряло в момента предната стена, ама през прозорците нищо се не виждало. И после…
Следите на страха се бяха врязали дълбоко във всяко лице и Ермитидж, напълно поразен от чутото, не можеше да намери сили да накара разказвача да продължи.
— После Сали изведнъж изпищяла: „О, помогнете ми, моля ви, къщата се сгромолясва.“ В слушалката се чувало адско трещене, пращене и цепене, всички пищели. Горе-долу както и когат’ онуй нападна дома на Елмър Фрай, ама още по-страшно.
Говорещият замлъкна и думата взе още един от тълпата.
— Туй то — после ни звук, ни дума. Седнахме в колата и се събрахме, ’сички здрави мъже, дет’ можахме да се съберем, край къщата на Кори, и решихме да дойдем при вас, да ви питаме к’во да сторим. Туй навярно е Божие наказание за туй, дет’ не приличаме на другите, а от Божието наказание нито един смъртен не мож’ избяга.
Ермитидж осъзна, че вече е крайно време за действия, и твърдо заяви, обръщайки се към групата неуверени, уплашени местни жители.
— Налага се да го последваме, приятели — той се стараеше да говори колкото се може по-уверено. — Убеден съм, че съществува възможност да унищожим това същество. Вие навярно знаете, че тези Уейтли са били магьосници — е, това същество се е появило в резултат на магия, следователно да се справим с него ще можем само с подобни средства. Прочел съм дневника на Уилбър Уейтли и някои от старинните книги, изучавани от него; мисля, че знам необходимото заклинание, което да ни позволи да прогоним тази твар. Естествено, не мога да съм абсолютно сигурен в ефикасността му, но просто нямаме друг избор и трябва да действаме. То е невидимо — предполагах, че ще е такова — но в този разпръсквател имаме прах, който може за секунда да ни го покаже. По-късно на всяка цена ще се опитаме да направим това. Това същество е изключително страшно и опасно, за да го оставим да живее, но е нищо в сравнение с онова, в което би се превърнал Уилбър, ако бе останал жив. Никога — за щастие — няма да узнаете какво избягна нашият свят. Сега ни остава да се справим само с това същество, а то не може да се размножава, макар и да е в състояние да причинява големи вреди. Без колебание — повтарям — трябва да го унищожим.
Трябва бързо да го настигнем — и първото нещо, което ще сторим, е да отидем на мястото, което токущо бе разрушено от него. Нека някой от вас ни поведе — аз не познавам вашите пътища толкова добре, но предполагам, че все би трябвало да има някакъв пряк път. Какво мислите за това?
Хората започнаха да се съветват помежду си, след което Ърл Сойер, посочвайки с мръсния си пръст през пелената на дъжда, каза:
— Най-бързо мо’ете да се доберете до парцела на Сет Бишоп, ако прекосите ниската полянка тука, после пресечете ручея, след което се качите нагоре по склона на Кариерата и минете през малката горичка от другата страна. Тогаз направо излизате при Сет Бишоп — ще познаете мястото веднага.
Ермитидж, Райс и Морган веднага се отправиха в указаната посока; повечето от кореняците тръгнаха след тях. Небето постепенно изсветляваше и се появиха сигурни признаци, че бурята е отшумяла. Когато Ермитидж по погрешка пое в неправилна посока, Джо Озбърн му извика, след което мина напред, за да води множеството. Увереността и храбростта на хората постепенно растяха, макар че неясните очертания на гъсто обраслите с гори стръмни хълмове, както и фантастичните дървета, сред които те минаваха, поставяха
