един залък. През целия ден той чете, от време на време правейки паузи, когато му се налагаше да прибегне до помощта на ключа. Донесоха му обяд и вечеря, но той хапна съвсем мъничко. По средата на следващата нощ ученият задряма за малко в креслото си, но внезапно се събуди, след като му се присъниха чудовищни кошмари, почти толкова страшни, колкото откровенията и заплахите за света, на които току-що се бе натъкнал в ръкописа.
На сутринта на четвърти септември професор Райс и доктор Морган настояха да се срещнат и да поговорят с него, след което си тръгнаха разтреперани и пребледнели от страх. Вечерта той си легна, за да поспи, но сънят му беше неспокоен и нервен. На следващия ден — в сряда — се върна отново към ръкописа и се зае да изготви подробни преписи както от вече прочетения, така и от тепърва разгадавания текст. Малко преди пладне неговият лекар — доктор Хартуел — го посети, настоявайки за известно прекратяване на този изнурителен труд. Ермитидж отказа, заявявайки, че за него е изключително важно да дочете ръкописа и да намери обяснение на прочетеното. През тази вечер, когато здрачът тъкмо се бе спуснал над Аркхам, той най-накрая приключи с четенето и, напълно изтощен, се отпусна в креслото си. Съпругата му, която му носеше вечерята, го намери в полукоматозно състояние, но въпреки това той бе способен с рязък вик да я спре, когато тя се опита да хвърли едно око на записките, направени от ръката му. Надигайки се с усилие, той събра гъсто изписаните страници и ги запечата в голям плик, който веднага постави във вътрешния джоб на палтото си. Ермитидж имаше достатъчно сили да се добере до дома си, но явно се нуждаеше спешно от медицинска помощ, поради което доктор Хартуел бе извикан незабавно. Докато лекарят го слагаше в постелята му, ученият не спираше да повтаря непрекъснато:
— Но какво, мили Боже, можем изобщо да сторим ние?
Доктор Ермитидж успя да компенсира изгубеното количество сън, но на следващия ден сякаш не бе на себе си. Той не обясни нищо на доктор Хартуел, а когато се поуспокои малко, започна да настоява за дълъг и сериозен разговор с Райс и Морган. Бълнуването му беше много причудливо — той неистово разказваше, че нещо в заключения фермерски дом трябва да бъде унищожено на всяка цена, говореше за някакъв дяволски план, целящ заличаването на цялото човечество, както и на всички животни и растения, от някаква зловеща древна раса, обитаваща други измерения. Крещеше, че целият свят е в опасност, защото Древните Същества искат напълно да го изтрият и премахнат от слънчевата система и пространството на космоса, запращайки го в някаква друга проекция или фаза на съществуване, откъдето той вече бил изпаднал преди безброй далечни епохи. Понякога изискваше да му донесат страховития „Некрономикон“ или „Демонолатрия“ на Ремигиус, откъдето се надяваше да почерпи заклинания, способни да спрат надвисналата опасност.
— Спрете ги, спрете ги! — крещеше той. — Тези Уейтли имаха намерение да ги пуснат, а най-страшният от всички още е жив! Кажете на Райс и Морган, че трябва да направим нещо — ще действаме на сляпо, но аз знам как да изготвя праха. Не са го хранили от втори август, когато Уилбър дойде тук и намери смъртта си, а в това си състояние…
За щастие Ермитидж имаше изключително крепко за седемдесетте си години здраве, така че за една нощ организмът му успя да се справи без проблеми с надигащата се треска. Той се събуди в петък с ясен ум, но обезпокоен от глождещия го страх и съзнанието за гигантската отговорност, легнала на плещите му. В събота вече се чувстваше достатъчно добре, за да отиде до библиотеката, и даже извика Райс и Морган на съвещание — през цялата останала част от деня и вечерта тримата учени напрягаха своите умствени способности, градейки най-сложни размисли и изпадайки в яростни дискусии. Странни, загадъчни и ужасни книги бяха донесени от хранилищата в огромни количества; диаграми, формули и заклинания се копираха с трескава бързина и в плашещо изобилие. И тримата бяха видели тялото на Уилбър Уейтли, лежащо на пода в едно от помещенията на тази сграда, поради което никой от тях не се отнасяше към дневника като към записките на някакъв умопобъркан.
Мненията се разделиха по отношение на въпроса дали трябва или не да се уведомява полицията на щата Масачузетс, като накрая негативният довод надделя. След като ставаше дума за неща, в които никой непосветен не би повярвал, без да е видял нещичко, това изглеждаше най-разумното решение. Късно през нощта обсъждането завърши, макар и да не се бе стигнало до приемането на някакъв конкретен план за действие. Ермитидж прекара неделята в съпоставянето на различни заклинания и смесването на определени химикали, взети от университетската лаборатория. Колкото по-надълбоко се потапяше в този дяволски дневник, толкова повече ученият се съмняваше във възможността да се унищожи съществото, което остави след смъртта си Уилбър Уейтли, с помощта на някакъв химически агент — съществото, представляващо заплаха за целия съществуващ свят, неизвестно на учения, което само след няколко часа щеше да се появи и да се превърне в забележителния Кошмар от Дънуич.
Понеделникът в общи линии повтори неделята — доктор Ермитидж продължи своите изследвания и безконечни опити. По-нататъшното проучване на чудовищния дневник доведе до появата на различни варианти на предполагаемия план и техните изменения, като ученият си даваше сметка, че едва ли е възможно постигането на пълна яснота и конкретност по интересуващите го въпроси. Във вторник основните контури на действията вече бяха очертани и той взе решението да отпътува за Дънуич до седмица. След това, в сряда, настъпи големият шок. В ъгъла на една от страниците на „Аркхам Адвъртайзър“ бе поместена шеговита бележка, препечатана впоследствие от „Асошиейтед Прес“, в която се говореше за отгледаното с помощта на незаконно произведено уиски чудовище в Дънуич. Обхванат от неописуем страх, Ермитидж позвъни на Райс и Морган. Дискусията им се проточи дълго след полунощ, а на следващия ден всички бяха заети с трескавата подготовка за неизбежното пътуване. Ермитидж си даваше ясна сметка, че се намесва в сферата на действие на чудовищни сили, но заедно с това прекрасно разбираше, че няма друг начин за предотвратяване на пагубните последствия от зловещото вмешателство, което други бяха сторили преди него.
В петък сутринта Ермитидж, Райс и Морган се отправиха с кола към Дънуич, пристигайки в селцето някъде към един следобед. Времето беше прекрасно, но даже ярките лъчи на слънцето не бяха в състояние да пропъдят таящия се страх и лошите предчувствия, които сякаш се излъчваха от необичайните куполообразни хълмове и дълбоките затънтени клисури на тази местност. От време на време пред очите на учените изплуваха мрачните каменни пръстени от билата на възвишенията. По атмосферата на потискащо мълчание пред магазинчето на Озбърн те се досетиха, че се е случило нещо ужасно, и не след дълго узнаха за унищожението на семейството и къщата на Елмър Фрай. Следобеда те прекараха в разглеждане и обиколки на Дънуич, разпитваха местните жители за случилото се и сами хвърлиха по едно око на руините, останали от дома на Фрай, както и на протяжните следи лепкава смолиста субстанция, дяволските отпечатъци на двора, осакатения добитък на Сет Бишоп и обширните участъци опустошена растителност на различни места. Следата, проточваща се нагоре и надолу по Стражевия хълм, се стори на Ермитидж като символ на неведом вселенски катаклизъм, и той дълго стоя там, съзерцавайки зловещия каменен олтар, разположен на хребета на възвишението.
Накрая учените, узнавайки за пристигането на представителите на полицията от Ейлсбъри, отзовали се веднага на съобщението за трагедията, случила се със семейство Фрай, решиха да се срещнат в тях и да сверят резултатите от наблюденията си. Обаче никъде не можаха да открият и най-малка следа от униформените; според селските слухове полицаите били петима, но сега колата им стоеше празна до развалините от къщата на Фрай. Местните жители бяха не по-малко озадачени от посетителите при тази гледка, още повече че и представителите на властта бяха говорили сутринта с всеки очевидец. Тогава старият Сам Хътчинс се замисли за нещо, побутна Фред Фар и посочи с трепереща ръка към дълбоката влажна клисура, внезапно пребледнявайки.
— Боже Господи — промълви той, въздишайки. — Предупреждавах ги да н’се спускат у дерето, мен хич няма да ми дойде наум да правя таквоз нещо, та то там са онез следи, а и козодоите пищят тъй страшно в тъмното.
Хладни тръпки пролазиха по гостите и местните обитатели и всяко ухо се напрегна, инстинктивно опитвайки се да долови какъвто и да е звук от клисурата. Ермитидж, за пръв път сблъсквайки се наистина с този кошмар и неговите чудовищни последствия, потрепери при чувството за собствената си отговорност в тази верига от събития. Съвсем скоро ще падне нощта и именно тогава планинското чудовище ще поеме по своя скверен път.
Старият библиотекар си повтори наум заклинанието, което бе научил, и стисна силно в ръката си листчето, на което бе написана онази формула, която не бе успял да запамети. Той провери дали
