тези качества пред сериозни изпитания.
В момента, когато те излязоха на калната кишава пътека, иззад облаците надникна слънцето. Намираха се недалеч от парцела на Сет Бишоп — пречупените дървета и зловещите непогрешими следи недвусмислено говореха за случилото се тук. Отново се бе повторил инцидентът със семейство Фрай, и нито едно живо същество, както и нито едно мъртво, не бе открито сред отломките на онова, което до неотдавна бе представлявал домът на Бишоп. На никого не му се искаше да остава тук — сред зловонието и лепкавата смолиста сукървица — и всички инстинктивно се обърнаха към ивицата, оставена от страшните отпечатъци, водеща към разнебитения фермерски дом на Уейтли и към увенчания с олтар склон на Стражевия хълм по- нагоре.
Когато минаха покрай обиталището на Уилбър Уейтли, мнозина бяха обхванати от ясно забележими тръпки, като решителността им отново се разколеба. Не бе шега работа да сравниш със земята такава голяма къща — тук навярно бе необходима страшна дяволска сила. Срещу подножието на Стражевия хълм следите напускаха пътя и отпечатъците оформяха широка ивица опустошени дървета и храсти, обозначаваща предишния път на чудовището до върха и обратно.
Ермитидж извади джобния си далекоглед с висока степен на увеличение и огледа внимателно стръмния склон на хълма. После подаде прибора на Морган, който се отличаваше с по-добро зрение. Само след миг той гръмко извика, предавайки инструмента на Ърл Сойер и едновременно показвайки с пръст едно определено място на склона на възвишението. Сойер, непохватен като повечето хора, за пръв път сблъскващи се с оптически прибори, известно време безсмислено се занимаваше с колелцето на настройката, но след като Ермитидж му даде някои указания, нагласи правилно тръбата и фокусира лещите. Когато направи това, той нададе такъв вик, пред който реакцията на Морган изглеждаше до болка отчегчена и сдържана.
— Господи Боже милостиви! Тревата и храстите се движат! То се катери нагоре — бавно — пълзи нагоре по хълма — ей сега ще се добере до хребета — един Господ знае защо!
Паниката бързо се разпространи сред присъстващите. Едно е да търсиш безименно страховито чудовище, а съвсем друго — да го намериш. Заклинанията сигурно ще сработят ами ако не стане така? Всички изведнъж започнаха да засипват Ермитидж с въпроси за загадъчното същество и изглежда никой от отговорите не бе в състояние да удовлетвори присъстващите. Всеки от кореняците усещаше страховитата близост на такива проявления на Природата, които се простираха отвъд пределите на обичайния опит и знания на човечеството.
В края на краищата тримата от Аркхам — възрастният и белобрад доктор Ермитидж, ниският и набит, с прошарени коси, професор Райс и слабичкият, младеещ доктор Морган — се отправиха към билото на хълма сами. След дълги и търпеливи инструкции относно правилната употреба на далекогледа, те оставиха прибора на уплашените мъже от Дънуич, които наблюдаваха с трепет изкачването на тримата учени. То се оказа доста тежко и Ермитидж на няколко пъти се нуждаеше от помощта на колегите си, за да продължи напред. Високо над главите на катерещата се група колебливо се извиваше гигантска просека между дърветата — пълзящото адско създание си проправяше път с неумолимата настойчивост на огромна змия. След известно време стана ясно, че преследвачите съвсем скоро ще настигнат целта си.
Къртис Уейтли — от предишните, неизродени Уейтли — държеше далекогледа, когато групата от Аркхам описа дъга, отклонявайки се от просеката. Той съобщи на събралите се, че тези хора вероятно възнамеряват да се качат на един от съседните върхове, издигащ се над просеката на онова място, където растителността още не е пометена. Така и стана, след което на катерещите се им се удаде да съкратят значително дистанцията между себе си и преследваното същество.
Тогава Уесли Кори, който междувременно бе поел далекогледа, извика, че Ермитидж насочва разпръсквателя, държан от Райс и че навярно нещо ще се случи във всеки момент. Тълпата неспокойно се размърда, понеже хората бяха запомнили, че прахът от разпръсквателя трябва да направи чудовището видимо за няколко секунди. Двама или трима от мъжете закриха очи с ръце, но Къртис Уейтли стисна здраво инструмента и съсредоточено се вгледа в окуляра. Той забеляза, че Райс, който със своите колеги се намираше на много удобно място, разполага със солидни шансове да разпръсне праха във въздуха, постигайки при това максимален ефект.
Тези, които наблюдаваха случилото се с невъоръжено око, видяха само мигновена експлозия на сив облак — с размерите на прилично голяма сграда — недалеч от върха на хълма. Къртис, който държеше далекогледа го изпусна с внезапен неистов вопъл право в стигащата до глезените лепкава и слузеста кал. Той се олюля и щеше да се строполи на земята, ако не го бяха подхванали навреме двама или трима от стоящите наблизо мъже. Единственото, което можеше да стори, бе да стене почти беззвучно:
— О, о, Господи Боже.
Истински порой от въпроси го връхлетя, и докато траеше суетнята, единствено Хенри Уилбър се сети да вдигне падналия далекоглед и да се опита да го поизчисти от мръсотията. Къртис, по всяка вероятност, бе изгубил способността си за свързана реч, и даже едносричните отговори му се удаваха с голяма трудност.
— По-голямо от хамбар цялото е направено от извиващи се въжета прилича малко на кокоше яйце, само дет’ е огромно и има над дузина крака, приличащи на бъчва те наполовина се затварят, когат’ стъпва нищо твърдо няма у него цялото е кат’ желе, ’се едно е направено само от отделни гърчещи се въжета, събрани накуп над туй има големи изпъкнали очи десет или двайсет усти или хоботи, дет’ стърчат у него от ’сички страни по-големи са от отвора на комин и през цялото време се отварят и затварят целите са сиви, със сини и пурпурни пръстени и о, Господи Боже на небето! Онова човешко полу-лице най-отгоре.
Това последно впечатление изглежда се оказа твърде силно за бедния Къртис, и той изгуби съзнание, преди да успее да промълви още нещо. Фред Фар и Уил Хътчинс го отнесоха встрани от пътя и го положиха на влажната трева. През оптичните стъкла се забелязваха три фигурки, които очевидно бягаха към билото на хълма толкова бързо, колкото им позволяваше наклонът. Нищо друго обаче не се виждаше. После всички доловиха надигащия се странен шум от клисурата и подножието на Стражевия хълм. Това беше пеенето на безчислено количество козодои, а в техния пронизителен хор се различаваха нотки на тревожно и зловещо очакване.
Далекогледът сега бе попаднал в ръцете на Ърл Сойер, който съобщи на събралите се, че трите фигури в момента стоят на хребета на хълма, на едно ниво с камъка във форма на олтар, но на значителна дистанция от него. Една от фигурите, информира множеството той, ритмично вдигала ръце над главата си, и тъкмо Сойер беше казал това, когато всички различиха едва доловим звук, навярно от песнопението, съпровождащо тези движения.
— Туй сигур’ е некво заклинание — промълви старият Уилър, докато хващаше прибора. През това време козодоите бяха обезумели до такава степен, че надаваха непрекъснато бесни крясъци в съвършено объркан ритъм.
Изведнъж слънчевата светлина сякаш внезапно помръкна, което беше много странно, защото никакъв облак не се бе появил в небето. Изпод хълмовете се разнесе оглушителен грохот, странно съчетаващ се с необяснимите трещящи звуци, идващи от небето. Проблясна мълния и хората започнаха безуспешно да търсят признаци на приближаваща се буря. Пеенето на тримата смелчаци от Стражевия хълм бе станало още по-отчетливо и Уилър забеляза, че сега всички заедно размахват ръце, ритмично съпровождайки заклинанието с тези си движения. От някакъв фермерски дом в далечината се разнесе яростен кучешки лай.
В следващия момент дневната светлина се измени дотолкова, че събралите се хора с изумление се втренчиха в хоризонта. Пурпурният мрак, който можеше да бъде породен единствено от неизвестно спектрално смесване в небесната синева, се сгъстяваше все повече и повече и надвисваше над треперещите хълмове. Отново проблясна мълния — този път по-ярка от предишната — и на всички им се стори, че около каменния олтар, там, на хребета, се е появила някаква замъгленост. Нито един от тях обаче не посмя да надзърне в далекогледа; козодоите продължаваха дяволските си песни, а хората от Дънуич усещаха съприкосновението с необяснимата заплаха, надвиснала във въздуха.
Точно тогава се появиха онези дълбоки, хрипливи, дрезгави звуци, които никога нямаше да напуснат паметта на онези, които ги бяха чули. Те не бяха родени в човешко гърло, защото човешкото гърло не е в състояние да породи подобно акустично извращение. По-скоро можеше да се помисли, че техният произход се корени някъде из дълбините на преизподнята, ако съвършено очевидният им източник не беше камъкът с
