върнатите непреработени поръчки от банкета.
Какво се бе случило?
Любезният домакин предоставил новата спалня „Приета“ за покои на гости от София. Единият едър и дебел като Кир Михалаки, а другият дребен и спечен като Рачко Пръдлето. Та легнали си двамата след обилното ядене и пиене. Михалаки отвън, а Пръдлето отвътре до стената. Човешко е изпитата жидкост да се източи. Станал Пръдлето, прехвърлил си единия крак през шкембето на Михалаки и го възседнал. Точно тук е мистерията. Пръдлето казва, че точно в този момент устата на Михалаки се отворила и от нея като вулкан изригнала банкетната лава. Михалаки пък твърди, че Пръдлето е „върнал“ поръчката в момента, когато се е мъчил да го прескочи. Не е успял, катурнал се обратно и направил голямата работа.
И до сега не се изясни кой от двамата държавни другари беше причина за „връщане“ на поръчката.
Благоустрояването около вилата стана бързо. Работници от „Паркове и градини“ насадиха всякакви по вид лалета, нарциси и зюмбюли.
На другата пролет нито едно луковично цвете не покара. Мнителният Пуалец извика специалиста, който беше проектирал и посадил градината, да разбере каква е причината. След щателно разследване злосторникът бе открит — едно слепо куче, което се грижеше само за прехраната си.
Според Пуалецо то трябваше да бъде жестоко наказано. Идваха раазлични специалисти. Гърмяха го, тровиха го с карбид, палеха го с гас, но резултат нямаше. Есента той отишъл при бай Илия, който си живееше на лозето. Попитал го какво да прави с кучето.
— Сега е късно, ама напролет ще го ликвидираш. За целта ще вземеш емфие и няколко ръбести камъка. Когато прасето се появи, в дупките ще поставиш камъните, ще ги помолиш с емфие и ще ги заринеш.
— Е и! Как ще убием кучето?
— Няма да го убиваш, та да ти тежи на съвестта. То само ще се самоубие.
— Как?
— Пролетта кучето си проверява каналите. Като дойде до камъка ще го помирише. От емфието ще кихне, при което ще си удари главата в острите ръбове и ще я разбие. Тая рецепта я знам още от дядо ми, изпитана марка е!
Пуалецо не умори кучето, защото за Нова година бе изтеглен в София. Михалаки и Пръдлето се отблагодариха за гостоприемството.
ПАЧИЯТА
Военните години и сиромашията ни бяха научили да се борим за оцеляването си. Родителите ни трудно отделяха пари за лакомства и кино. Тези средства си набавяхме самите ние по следния начин.
Безбройните патици в махалата се грижеха сами за прехраната си. По цял ден се гмуркаха в малката вада и ловеха риба. Те снасяха яйцата си около вадата, а понякога и в самата вада. Всеки обяд, когато свършвахме училище ние минавахме по вадата и ги обирахме. После ги носехме на евреина яйчар Мурдо, който ги закупуваше на половин цена. С патиците живеехме в мир и разбирателство. Често пъти и те се ползваха от нашия труд. Издебваха ни когато сме заети с риболов и лакомо изгълтваха уловената и нанизана на сламка риба.
В резултат на криминалното яйчарство всеки Божи ден се чуваха писъци и ревове. Това бяха педагогическите мерки на родителите ни. Всички деца в махалата живеехме задружно и делехме наравно хубави и лоши неща. Но всяко стадо си има мърша. И ние не бяхме изключение. Такъв беше Съдията, който никога не пропущаше случая да изтъкне достойнствата на своя род. Според него прадядо му е бил Кадия (съдия) в турския съд. В подкрепа на това изтъкваше фамилния прякор. Баща му беше разсилен в едно държавно учреждение и есенно време ходеше с бирниците да мерят виното. Съдията не без гордост казваше, че баща му е бирник. Именно родовите достойнства налагаха той да раздава правосъдие, за което винаги отнасяше як бой. Обичаше да казва: „Я шъ та насада на пачи яйца!“ От махалата и отделението никой не го обичаше. Затова главният учител, който водеше отделението ни, го беше поставил на задните чинове с едно сиромашко, но добро и честно момче. Сиромашията на всички беше голяма, но това не пречеше от нас да се изисква строга хигиена — остригана глава, измити ръце, изрязани нокти, закърпени, но изпрани дрехи. Всичко това се проверяваше след молитвата от учителя. За всички нередности Съдията ни „садеше на пачи яйца“. Особено страдаше от това Ликьо, който седеше на един чин с него.
Спомням си един час по Вероучение. Учителят ни разказваше притчата за добрия самарянин, който извадил трън от лапата на един лъв. Изведнъж от последния чин се чу глас:
— Господин учителю, тоа са пърди!
Учителят продължи притчата, но отзад отново са чу настоятелен глас:
— Господин учителю, тоа са пърди!
В стаята избухна смях, който принуди учителя да ни усмирява. Той се обърна към Ликьо и му каза:
— Илия, иди на двора и го отвържи на сефелък! Като свършиш се върни!
И вместо притчата, той започна да обяснява свойствата на боба, който по онова време беше основната ни храна. Обясни колко вредно е за здравето да се задържат газове в стомаха. Обясни, че наред с почивката през междучасията човек трябва да се облекчава в специалните за целта места.
Ликьо, както казах, беше сиромашко момче и ежедневната му храна, както на повечето от нас беше посен боб. За разлика от мексиканците нашия посен боб се вареше с много чесън, люти чушки, джоджен. Бобът правеше газовете, а подправките един неповторим аромат, който дълго се носеше около облекчилия се.
Преди Великден яйцата ставаха дефицитни. Съдията му беше намерил цаката. През време на междучасията, вместо да играе с нас, той вземал шапката и беж на малката вада. Обере пачите яйца и скрити в шапката ги сложи под чина. Видял това Ликьо и в момент, когато Съдията го „садеше“, той наистина го насади на пачи яйца. Извадил Ликьо шапката с яйцата и я подложил върху седалката на Съдията. Сядайки на чина се чу рев и той скочи като ужилен, но закъсня. Омлета от пачи яйца беше сложил позорно клеймо върху панталоните му. Веднага подрастващият мюзевирски гений го кръсти пожизнено Пачията.
АМА РИБА, А-А-А…
В тогавашните бакалници се продаваше всичко — от свински цървули до хранителни продукти. За Никулден власите от Дунава докарваха осолена риба в кошове. Зимата реката замръзваше и не можеше да се лови риба. Родителите ни купуваха за празника риба, а после минавахме на пръжки, сланина и месо от домашните прасета.
Почти винаги част от осолената риба не се продаваше и бакалите трябваше да я изхвърлят.
Всички познаваме поройните пролетни дъждове, когато като из ведро се изсипват тонове вода. Тогава улиците ни заприличваха на мътни вади, защото канализация нямаше. Ако времето беше топло и се явеше дъга, ние се събувахме и с удоволствие цамбуркахме в уличните вади. След един такъв дъжд се появи дъга и се чу писклив глас: „Ама риба а-а-а!“
Излязох на улицата бос и се запътих към мястото, откъдето идваше рекламата за риба. По бързотечащата мътна водо блясваха коремите на едра риба. Пред дома си Пачията ловеше във вадата риба и я хвърляше в отворената им порта. Започнах да му помагам, но той се разсърди и развика, че рибата си е негова. Чула гласа, излезе майка му и ми се скара.
Скоро се събрахме момчетата от махалата. Отидохме пред Джамията, където бакалина Нисо миеше един кош за риба. Пресметливия евреин беше си спестил пътя до реката и изхвърлил вмирисаната риба в поройната вода.
Дълго време връзвахме риба за портата на Пачията и махленските котки не даваха покой на съдийския род.
ПАНТАЛОНИТЕ
Пишейки тези редове си мисля, колко лесно е било на родителите ни. Ако не сме в къщи, ще ни намерят до Джамията или в Джафер бахча. Весел и безгрижен живот си живеехме. Волни, весели и щастливи, като
