— Т’ва не верно! — отговорила Веса благата душа.
— Мице, я миела че Веса а права! Ти к’ви ни ги разпрааш? Ако т’ва а верно, оно и на Мита Кировица гьзо няма да й стигне. Я погледни к’во а дупенцето на Веса! Нема место и за един печат! — обадила се Джоровката в подкрепа на благата душа.
Когато правехме икономически скок и петилетките изпълнявахме за три години беше на мода социалистическото съревнование. На едно събрание за отчитане на съревнованието всички ръководители остро критикували Георги Патакламата. Един добър майстор с дългогодишен стаж, който не се включил в съревнованието. Накрая насила му дали думата.
— Я вече трийсе годин работа тук колко и кък моа. Оньо ден бех решил да съ включа при вазе. Убаво, ама през нощта дойде оньо от горе (той посочил небето) и ми рече: „Георге, я съм ти дал душа и требва да гя почиташ! Давай на душата си, що сака, оти шъ доде време нищо да не сака! Ако гя не почиташ я шъ дода да си гя прибера!“ След тези думи си седна на мястото под бурните ръкопляскания на събранието.
СТАРИ ЛАКАРДИИ ЗА НОВИТЕ ЧОРБАДЖИИ
ЧЕШМАТА НА МУСТАФА
Неделен августовски ден. Ясно синьо небе, а слънцето припича ли препича. Двамата стари приятели Павел и Мито се връщат у дома след черковната служба по случай св. Панталей Пътник. Вървят бавно и мълчаливо, премисляйки черковната служба и житието на светеца. Пръв наруши мълчанието Мито:
— Бай Павле, ще те помоля да се отбиеш у нас! Днес е празник. Ще седнем, ще си поговорим и ще си пийнем по ракийка преди обеда.
— Благодарим ти, Мито, за поканата, ама я имам работа днеска, дако е Недия!
— Каква работа?! На божи празник е грехота да се работи!
— Щъ ида на Мустафовата чешма да си налея бардето с пресна и студена вода.
— Та ти на това работа ли му викаш? Ей къде е чешмата. Докато ти идеш и си налееш прясна водаа, аз ще сложа софрата. Ще те чакам!
След тези думи на Мито двамата се разделиха и всеки влезе в своята порта. След малко Павел излезе със стомна в ръка и тръгна по уличката към Мустафовата чешма, която не беше далече. Мито се преоблече и започна да приготовлява софрата. Не след дълго Павел се върна от чешмата, остави стомната, преоблече се и влезе в двора на съседа и приятеля си Мито. Качи се по дървените стълби на язлъка и седна на софрата, където в сахана беше сервирана салатата. Бръкна в пояса си, извади пунгията и започна да пълни калената лула с тютюн. Тъкмо прибираше пунгията в пояса си и Мито дойде с пльоската и две юзчета в ръце. Седна, наля по юзче и каза:
— Ха сега, добре си ми дошел!
— Благодарим! Нек свети Панталей да е с назе! Чукнаха се с юзчетата, отпиха от тях и ги оставиха на софрата.
— Голема жега ще е днес — рече Мито.
— Последен летен месец е и Господ глеа да изпече убаво грозгьето и сичкио берекет на майката земя — отговори Павел.
— Мите, добре си изстудил ракията.
— Зимника ми е дълбок и студен. Там си държа и водата за пиене.
— Абе, студената вода ни е до гъзо. Те дек е Мустафовата чешма. Аллах да му просвети кокалете на тоа Мустафа, дек е направил тоа голем севап на маалата!
— Абе, бай Павле, аз съм стар човек, ама не зная каква е историята на тази чешма. Срамота е да живея толкова години и що вода съм изпил от нея, а да не зная нищо!
— Не знаъш, Мите, оти историята е много стара. Я бех дете и едвам го помня тоа Мустафа. Щъ ти разкажа.
След тези думи Павел замези, изтри мустаците си с ръка и отпи от юзчето. Остави го на софрата, взе лулатаа си, дръпна от нея и започна:
— Она историята е дълга и широка. Тоа Мустафа дек е напраил чешмата е баща на сегашнио Мустафа Кафеджията. Они открай време са си живеле у таа къща до Джамията, де сега живее Кафеджията. Бащата на старио Мустафа, деда му на Кафеджията е бил заможен турчин и член на управата градо ни. Бил аджия и се викал аджи Якуб. Та неговио си Мустафа е направил чешмата. Преди това она е била еднс кладенче, дек у локвите са се къпале мааленските патици Мустафата бил добър и честен човек. Бил завършил медресе турско училище, дек сега е нашето „Митрополит Канстантин“ и после почнал да се занимава с гечинмеко на баща си. Като секи правоверен, Мустафата одил редовно у Джамията. И тогава и сега един стобор дели джамията от дворо на Мустафата. Она вече не работи оти като дойдоа румънете съборна минарето до половината. И сега си е още така. Ти знааш, че турците съ молът по четири, пет пъти на ден. У петъчен ден, кога съ у джамията оджата чете, а они съ наредени на редици и съ тьртат като челата м’ги опират у земята. Та при такава една молитва около Байрамо, м’ги станал резило с Мустафата.
Павел замълча, взе си от салаттата и допи юзчето. Мито изпи своето, взе пльоската, отново ги напълни и запита:
— Какъв е този резил?
— Шъ ти кажа! При едно от поредните търтения Мустафата съ опущил и пръднал. Да пръднеш у джамия или да влезне свиня у нея е най-големио грех. Причината да съ опущи никой не мое да каже точно. Мюзевирлъците биле различни. Едни викат, че бобо дек го ял бил причина, оти сакал да излезе на раатлък. Други викат, че когато Мустафата учел у медресето, оджата му праил сефтето и му разлабил алката. Трети викат, че кога бил аскер аркадашите му праили сефтето и он започнал да съ опуща. Я си миела, че и трите работи моа да са причината, ама нейсе! Още след свършване на молитвата мюзевирлъко съ разнел из маалата и целио град. Мюзевир-българин го кръстил Мустафата дек пърди у джамията. Тоз прекор бързо се разнел из градо и след неколко дена сички го знаали като „Мустафата дек пърди у джамията.“
След тези думи Павел замези и отпи жадно една глътка, от която в юзчето не остана нищо. Мито го напълни и нетърпеливо запита:
— Е-е-е, какво общо има това с чешмата? Павел се усмихна дяволито и продължи:
— Ти не знааш турците. Они съ много честолюбиви и докачливи, особено за религията м’ги. За да изкупи грео си, он отишел у Мека и като деда си станал аджия. Горкио! Он мислел, че шъ му викат аджи Мустафа и шъ забраат прекоро му. Да, ама не станало как он си мислел. Па си му викали на прекор. Тогава по съвето на оджата он решил да направи чешма. Като напраи чешма Алах щъ му прости грео.
Чешмата е най-големио севап, който моа да направи един турчин. Т’ва си е така. Речено, сторено. Построил чешма за чудо и приказ. Сложил пьоча и на нея написал на турски и на български името си и годината. Она и до сега си стои. Както видиш и ние пием убава вода от нея. Мюзевирите врачане веднага я кръстили „Чешмата на Мустафата, дек пърди у джамията.“.
Тоа прекор не давал мира на Мустафата. Мислил он, мислил баща му, мислил и оджата и накраю измислиле да иде у Стамбол додека съ позабрави работата. Отишъл он у Стамбул, оженил съ там. Народиле му съ дечурлиа. Стамбул, Стамбул, ама Враца се си му у акъло. Като поотраснале децата он решил да си доде, като мислел че врачанете са забравиле резило. Прибрал се Мустафата у бащинио дом. Баща му аджи Якуб се бил поминал и Мустафата станал сейбия на имотете му.
Минале няколко дена, докато се уреди у бащинио дом. Сичко било добре, ама него се го чоплело това дали врачанете са забравиле прекоро му. Взел един ибрик и дошел на чешмата. Там имало едно мънинко момче, което наливало бардето си със студена вода. Изпраил се Мустафата и казал на момчето:
— Добър ден! Абе, момче, кой е напраил и кък съ вика таа чешма?
— Добър ден! Ти сигурно не си от тука. Кой я е направил пише на чешмата. Тук гя знааме като чешмата на Мустафата дек пърди у джамията — рекло момчето и продължило да си налива бардето.
Буца заседнала на гърлото на Мустафа. Разбрал он старата истина, че за резил ставаш за миг ама он съ помни цел живот. Видел он, че доброто съ забрава бързо, ама резило никога.
