Като каза това Павел взе лулата, която беше позагаснала и дълбоко смъркна няколко пъти от нея. Настана продължително мълчание, което Мито наруши пръв:
— Какви хора е имало. Турчин, турчин, ама и той има чест и достойнство. Цел живот не е могъл да преглътне един дребен резил, който е направил неволно.
— Мустафата е разбрал, че водата може да изпере и измие сичко освен резило. Он разбрал и това, че никога не е късно да съ орезилиш. Ама манко ора останаа като Мустафата. Глей к’во шъ ти кажа! Народното събрание е светилището ни. У него като у джамията не моат да влазат свинье и да съ пърди. Ама глеаш к’во стана. Сега там влизат щрокави и глистави прасенца, а излизат огоени шопари, които не само пърдат, ама съ усират у него. Шъ съ усират и имат право. При таа държавна софра, при това лакомо лапанье кък нема да праат тиа свинщини. Они не съ виновни. Виновни сме ния. Като ги знаеме к’ви съ, оти ги вкарваме у таа светиня?
Павел замълча за малко и продължи:
— Много малко от них са ора и знаат, че иманье ако загубиш, пък шъ го спечелиш, ама чест загубиш ли — губиш сичко. Я не знъм от дека дойде тааа щрокава и глистава порода, ама дано съ довърши!
— Чул те Господ, бай Павле! От твоите уста в Божиите ущи! И двамата замълчаха, защото знаеха, че Господ е високо.
ШЕБЕЦИТЕ
Зноен юлски ден. Петровите пекове са в стихията си. Всички божи твари са се скрили на сянка, търсейки прохлада. На излъка, пред малката софра, са седнали двама стари приятели — Мито и Павел. На софрата стои изпотено павурче с ракия, а до него калайдисан сахан с резени обелени круши.
Пред двамата — юзчета. Павел бръкна в пояса си и извади пунгията. Напълни лулата си с тютюн, цъкна с огнивото, запали праханта, която постави в лулата си. Затисна я с палец и смръкна няколко пъти.
— Голяма жега, голямо нещо, бай Павле.
— Време му е, Мито, сега се пече лебо — отговори Павел. Мито напълни юзчетата с изстудената ракия, взе своето в ръка и каза:
— Ха, добре дошъл, бай Павле!
— Добре заварил и наздраве! — рече Павел, отпи от юзчето и го остави на софрата.
— Вземи си мезе! — покани го Мито.
— Благодарим! Шъ си зема, оти крушата е благодат, дар божи. Она е дошла от раьо при назе. Ябълката е друго, она е греовно дърво.
— И ябълката и всички плодове са дар от Всевищния.
— Така е! Ама грео на Адам е станал като е изел ябълка. От круша съ не влаза у грех. Затова съ вика — крушите бели, ябълките брои. Крушата е свешено дърво по целио свет. Сега шъ ти кажа една приказка дек, я знъм от един црън арапин. Знаеш, че бех пленник у французете. У лагеро ни вардеа църни арапе. Они съ грозни, ама иначе съ добри ора. С един от них станахме добри приятеле. Та он ми разказа таа приказка.
Било много отдавна. Племето му живеело в една непроходима кория. В средата на селото имало голема круша, която они почитали като свещено дърво. Птичките кацали по нея и по цел ден огласяли селото със своите сладкопойни песни. Пеперуди и пчели летели на орляци и пиеле нектар от цветовете на крушата. Крушите от нея използвали като илач или за голема благина през празниците, оти и они си имат празници. С круши посрещали госкето си. Ората ловели риба, дивеч и берели горски плодове. Така безгрижно и весело си, живеело племето. Да, ама гяволо си нема работа. Една заран селото осъмнало с викове и кресъци. Като излезнали ората от колибите, що да видат:
На крушата се окачило цело стадо шебеци. Най-високо бил тарторо м’ги, а на клонете под него останалите шебеци. Ядът круши, рипат от клон на клон, биат съ у гърдите и съ зъбат на ората. Убаво, ама от небелените круши стомасите мги съ разлабиле и они осрале орталъко.
От този ден живото на племето станал много тежък. Немали свещено дърво, местото около крушата осрано, птичките вече не пеели, а от денонощните кресаци на шебеците селото немало мира. Сички опити с добро или зло да прогонят шебеците били напразни. Така съ минало много време и ората мислеле вече да съ изселат от родното место. Запрчнале да цират дек, да идат. Арно, ама ти знаиш, че секо добро или лошо си има край.
Един ден у селото съ раздал силен рев. Ревел един голем слон, който бил тръгнал да пие вода и се разхлади у езерото до селото. Минал слона покрай крушата, а шебеците почнале да викат и да го замерват с круши. Дали от яд, или от това, че му съ яделе круши, слоно стигнал до дървото, подпрел якио си гръб у него и почнал да го стръсква. От силното стръскванье зрелите круши почнале да падат по земята. Уплашиле съ шебеците и съ струпале на клоно около главнио шебек. Ти знаеш, че крушата е крехко дърво. От силното стръскванье, а сигурно и от тежестта, клоно съ строшил и сички шебеци озпопадале на земята. Поотръскале съ и дим да ги нема. Слоно си апнал от крушите и продължил своьо път към езерото. Шъ ма питаш за шебеците. Они тръгнале отново Да дират свещено дърво — завърши Павел.
След тези думи той извади от пояса си една бела кърпа, изтри потното си лице, прибра я обратно и се замисли. Настана продължително мълчание, което наруши Мито.
— Какво се замисли, бай Павле? Ха да пийнем, че ракията се стопли! Наздраве!
— Наздраве! Миела вече осемдесе годин и нищо не моа да измиела. Не е прав Господ! На арапете дал шебеци, ама и слонове. На назе дал шебеци, ама слонове нема. Щом нема слонове к’ва сила моа да прогони шебеците? Кой моа да сктръска наш’та круша?
Като каза това Павел пак извади кърпата и избърса с нея насълзените си старчески очи. Изтръска загасналата лула и я прибра в пунгията. Налегнаха го мислите, които осемдесет годин не му даваха покой. Той знаеше, че шебеците нема да се довършат или да се върнат там от дето са дошли. Дали ще доживее този ден, когато шебеците ще отидат вдън гори тилилейски само един Бог знае.
СТЪЛБАТА
Пред малка софра, на която стояха отдавна изпити юзчета, на трикраки столчета, седяха познатите ни — Павел и Мито. Седяха и си мислеха за онова минало, което нямаше никога да се повтори. Пръв наруши мълчанието Мито.
— Та бай Павле, думата ми е за стълбата. Ти я наричаш сълба, а на други места й викат катарага. Както и да са нарича, тя е велико творение на човешкия гений, на което могат да завидят дори боговете.
— Оти бе, Мите? Ората стигнаа Луната, а ти ми приказваш за сълба.
— Ще ти кажа! Ще ти го обясня от историческа и практическа гледна точка. Извинявай, ама ти си по- стар и някои неща си ги позабравил или не ги знаеш! Когато Господ е създал света за шест дни, на втория ден е казал: „Нека има небе, което да бъде като покрив на света!“ Хубаво, ама това небе той го е създал не само за покрив на света, а и за място на Царството небесно, демек за място на своя трон.
И докато всички останали места на Земята човек може да ги достигне, то трона Господен никой не може да достигне. Ти не ги слушай тия дето приказват Космос, Луна, Марс и прочие! Никой не може да достигне трона Господен! Ти не си чел, ама аз ще ти кажа, че още със сътворението на света Бог си е избрал недостъпно место за неговото царство и за неговия Рай. И Древните гърци пишат, че техния бог Зевс, се намира на една недостъпна планина. Викат й Олимпо. Там човешки крак не може да стъпи.
— Е-е-е, добре! Ама к’во общо има сълбата с боговете?
— Чакай, ще ти кажа! Чевекът като подобие на боговете, винаги се е стремел да се издигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Ето виж! Ако я нямаше стълбата как щяхме да стигнем с тебе до излъка и да си пием пиенето?
— Абе, ти си прав! Ама оти нема сълба да съ стигне до орловите гнезда? Видиш ли орлите, тиа горди птици си праат гнездата на непристъпни места. Човек и със сълба не може да ги достигне.
— Това е друга работа. Орелът е царска птица. Тя не търпи, изтребва всичко което пълзи под нея. Затова тя е на довършване, докато пълзящите гадинки стават все повече и повече. Това е Божие наказание, защото ние хората не обръщаме внимание и не изтребваме онова, което пълзи, а гледаме да изтребваме онова, което лети волно в Божията шир.
