— Всичко ще бъде наред, не се безпокой за мен.
Седнал зад волана, Дони Патерсън с тревога наблюдаваше как Майк бавно слиза по стълбите.
— Наред ли е всичко, съдружнико? Добре ли си? Майк влезе в колата и се изсекна.
— Чувствам се като мръсник. Тя не осъзнава какво става.
— Виж, момче — прегърна го през рамото Дони. — Преживял съм три развода и зная, че не е лесно. Слава Богу, свърши. Ще видиш как ще ти олекне. Тя има сериозни проблеми, които трябва да реши сама. Ти направи всичко, за да й помогнеш.
— Може би един ден пак ще се съберем — отвърна Майк.
— Господи Боже мой! — Дони стисна коляното му. — Ще прогледнеш ли най-сетне, Майк? Тя е алкохоличка. Ако не беше се разделил с нея, щеше да повлече и тебе. Щом отказва да се лекува, трябва да я забравиш и толкоз. Все едно, че е умряла. Повярвай ми, това е най-доброто, което можеш и трябва да направиш. Кажи си, че е мъртва, и ще ти олекне.
Майк кимна мълчаливо. Сърцето му се късаше.
— Обичах я — прошепна той със затворени очи.
Лорийн седна на дивана и започна да сменя каналите на телевизора. Вече нямаше нужда да крие бутилката и тя лежеше на дивана до нея. Най-после можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че не заслужава обич и уважение, и се срамуваше, че няма сили да си пререже вените. А може би не заслужаваше толкова лека смърт? Беше съдия на самата себе си. Трябваше да се накаже сама.
Водката бързо свърши и тя тръгна да търси следващата бутилка. Вратите на спалнята и на полупразния гардероб зееха отворени. Водката се оказа скрита в кухнята. След като изпи и нея, тя тръгна към детската стая. После се отпусна в креватчето на Сали, притиснала до гърдите си почти празното шише. От възглавницата я лъхна ароматът на детето, сякаш я целуваше отдалеч. Лорийн се пресегна към другото легло и взе възглавницата на Джулия. „Рожбите ми, рожбите ми“ — шепнеше унесено, притиснала двете възглавнички до лицето си. Припомни си песничката за зайчето, която често пееше на децата си.
Приятна топлина се разля по цялото й тяло като пухкавото бебешко одеяло, с което я завиваха, когато беше малка. Или като онова, с което бе завила телцето на малката Лора. В този момент чу гласа му.
— Как я караш, Пейдж? — викна й Лубрински.
— Добре съм, колега — отвърна му на висок глас.
Нещо стегна гърдите й и тя сбърчи вежди. Кой крещеше така? Някой крещеше! Пронизително, ужасяващо, отново и отново. Скочи от леглото и хукна да бяга от стая в стая. Дивият вик я следваше. Тя падна, помъчи се безуспешно да стане на крака и започна да лази. Допълзя в спалнята и изведнъж видя в огледалото на тоалетката една друга жена, на колене като нея. Захапа пръстите си, за да спре дивия вой на жената. Да, тя беше тази жена, нейният вик изпълваше празното пространство. Но къде да избяга от себе си?
Той я гледаше усмихнат от нощното шкафче.
— Лубрински, помогни ми! — помоли го тя и притисна снимката до гърдите си.
— Разбира се, мила! — отвърна все така усмихнат той. — Пийни си още една глътка и после ще обиколим баровете.
— Дадено, Лубрински! С тебе и накрай света, кучи сине!
Нервен смях се изтръгна от гърдите й. Вече не изпитваше страх. Паниката постепенно я напусна и тя бавно дойде на себе си.
Това беше първата нощ, през която пиеше от самота. Не запомни нито бара, нито лицата на онези, с които излезе оттам. Не я интересуваха, а и те нямаха нищо против от време на време да ги нарича Лубрински. Много непознати, приличащи на него идваха и си отиваха. Зареди се безкрайна върволица от пиянски нощи, в които вече не се интересуваше дали Лубрински върви до нея. Искаше само водка, още и още, докато заглуши писъците на виещата в дома й жена.
От деня, в който Майк я напусна, тя се спускаше все по-надолу и по-надолу по спиралата на забвението. Измина дълъг и ужасяващо лесен път. Хората от баровете се отнасяха приятелски с нея, но крадяха парите й, подиграваха й се, използваха я. Когато парите свършиха, Лорийн разпродаде мебелите, а след тях и апартамента. Дебелата пачка банкноти я успокои за известно време, защото не трябваше да мисли как да намери пари за следващата бутилка, но не можа да прогони жената в синьо, която все така отчаяно викаше от мъка по някого.
Понасяше с безразличие подигравките на проститутки и сводници. По дяволите, колко такива като тях бе вкарала в ареста. Обиждаха я, унижаваха я, но Лорийн не обръщаше внимание на униженията, тъй като беше мъртвопияна. Само когато беше мъртвопияна, не чуваше онези ужасяващи писъци. Само тогава не забелязваше лигавите устни на мъжете, които я мъкнеха в квартирите си, и не чуваше детски гласове да припяват песента за бягащото зайче, онези тънички детски гласове, които преминаваха в писъци: „Бягай! Бягай! Бягай!“
Глава 1
Тази нощ Лорийн за малко не умря. Шофьорът сигурно така и не бе разбрал, че е блъснал човек, а тя самата не помнеше нищо от инцидента. Отнесоха я в болница с тежки черепно-мозъчни травми. Заредиха се седмици, в които един кошмар се сменяше с друг. След като се изясни, че няма нито пари, нито медицинска осигуровка, започнаха да я местят от една благотворителна организация в друга. Накрая й сложиха диагноза „шизофрения“ и я настаниха в психиатрична клиника. При първоначалните изследвания лекарите дори не разбраха, че е алкохоличка, защото другите й болести отвлякоха вниманието им. Лорийн страдаше от няколко тежки абсцеса, една-две лечими венерически болести, генитален херпес, кожни алергии и общо изтощение поради недохранване. Осемдесетте цигари на ден я бяха довели до хроничен бронхит. Тя разви пневмония и за известно време не се знаеше дали ще оживее. Едва след като преодоля болестта, лекарите обърнаха внимание на халюцинациите, постоянното повръщане и пристъпите на параноя, подсказващи тежка форма на алкохолен глад.
Заредиха се прегледи при психиатри и специалисти по вътрешни болести. След два месеца интензивно лечение по най-различни програми я изпратиха в клиниката за душевноболни на град Уатс, недалеч от Лос Анджелес, където настаняваха само най-тежките и безнадеждни случаи — малолетни наркоманки с умствени увреждания, сенилни бабички, дами на средна възраст с неизлечима мания за самоубийство. Сякаш всички отритнати от обществото женски създания на този свят бяха събрани тук и оставени на произвола на съдбата.
Към епикризата на Лорийн се прибави и хроничен алкохолизъм. Лекарите я предупредиха, че черният й дроб почти не функционира и ако не престане да пие, след по-малко от година ще бъде мъртва. Накрая я преместиха в рехабилитационния център „Уайт Гардън“.
Роузи Хърст работеше на половин ден в кухнята на центъра. Едра и тромава, със ситно накъдрена коса, тя самата бе доскорошна пациентка на центъра. От шест месеца не беше близвала алкохол и се смяташе за излекувана. Изпитваше симпатия към обитателите на центъра и те й отговаряха със същото. Някои от по- леките случаи работеха при нея като миячки и сред тях един ден видя Лорийн Пейдж.
Лорийн не искаше да живее. Често се питаше защо все още не е мъртва и след известен размисъл си отговаряше, че всъщност може би вече е. Клиниката й се струваше ад, и не защото обстановката беше лоша, напротив — лекарствата дори успокоиха нервите й, а защото отникъде не можеше да се намери нещо за пиене. Мисълта за бутилка водка бе единственото, което занимаваше нейното замъглено съзнание. Устата й беше постоянно пресъхнала и подута, а езикът — надебелял, Прекарваше часове над чешмата в коридора, с ръка подпряна на крана така, че струята да попада право в широко отворената й уста, и все не можеше да утоли чувството на мъчителна жажда.
— От колко време си алкохоличка? — Роузи я бе наблюдавала от дъното на коридора в продължение на
